– Имаме да спасяваме цял свят – рече Линг и вдигна торбата си от пода на пещерата.
– Внимавай – каза Сера и я прегърна силно.
– И ти – отвърна Линг и също я прегърна.
Сера заплува навън, но преди да се отдалечи, хвърли последен поглед на Линг. Приятелката ù изглеждаше съвсем мъничка, съвсем сама.
– Да, имаме да спасяваме цял свят, Линг... но кой ще спаси нас? – запита се тя на глас.
После се обърна и пое по дългия път към дома.
Осем
– Ти НЕ СИ принцеса Нийла – изсумтя заместник-помощникът на третия заместник-министър на вътрешните работи, на пряко подчинение на главния секретар на Императорските покои. – Принцеса Нийла не би облякла такива дрехи и под смъртна заплаха. Ти си самозванка. Очевидно имаш психичен проблеми. Вероятно си опасна. Напусни двореца веднага или ще извикам стражата.
Нийла изпъшка. От десет минути спореше със заместник-помощника, който играеше ролята на пазител на Императорските покои. При това, след като вече беше спорила с оперативния помощник на пазителя на подвижната врата над крепостния ров, с главния помощник на управителя на Императорския вътрешен двор и с втория помощник на главния домакин на Императорския външен двор.
Беше стигнала в двореца едва преди час. След като се гмурна в огледалото от инкантариума на речните вещици, тя се изгуби във Вадус и дълго се лута, докато открие път навън. Накрая едно огледало я отведе в магазин за дрехи в Матали. За щастие магазинът беше пълен, затова никой не забеляза как тя се появи от нищото в една от пробните. Никога преди не се бе радвала толкова да си е вкъщи. Когато изплува от магазина, видя двореца и както винаги самата гледка – позлатените му кубета, извисяващите се колони от планински кристал и сводестите коридори, я оставиха бездиханна.
Сърцето на двореца представляваше огромен осмоъгълник с кула на всеки ъгъл. От всяка кула се вееше знамето на Матали – дракон устобръснач със сребристосиньо яйце в ноктите си. Дворецът бе построен от император Ранаджит преди десет века върху скалистия шелф, дълбоко под водите до югозападния бряг на Индия. Когато на следващите императори им свърши мястото, те продължиха да издигат пристройки на близките скали и да ги свързват с основната сграда чрез покрити мраморни мостове. Тънките, изящни коридори позволяваха на министрите и царедворците, които живееха в пристройките, да плуват до двореца, без да рискуват да измачкат официалните си одежди от течението.
Когато Нийла се приближи до двореца, забеляза, че той изглежда различно. Капаците на прозорците бяха спуснати, портите – заключени. Наоколо патрулираха Pānī Yōd’dhā’ōṁ, маталийската войска.
– Извинете, бихте ли ми казали какво става? Защо дворецът е заобиколен от войници? – попита тя един минувач.
– Ти какво, да не си живяла под камък досега? Готвим се за война! Императорът и императрицата са убити. Престолонаследникът е изчезнал. Обявено е военно положение – обясни мъжът. – Ондалинианците стоят зад тази работа, така да знаеш.
Нийла бе толкова потресена, че се наложи да седне. Думите на мъжа се забиха като нож в сърцето ù. Когато вражеските войници нападнаха Серулия, тя се оказа разделена от семейството си. През следващите дни прие, че са взети в плен, но и за миг не си помисли, че може да са убити. Чичо ù Билаал и леля ù Ахади... мъртви. Скръбта се стовари върху нея внезапно. Тя скри лице в ръцете си. Защо? Чичо ù беше справедлив владетел, а леля ù – мила, добросърдечна жена. А Махди... той бе изчезнал. Това значеше, че сега родителите ù са император и императрица. Язид с тях ли беше? Беше ли успял да избегне касапницата?
След няколко минути Нийла вдигна глава. Осъзна, че като седи на пейката, не помага нито на себе си, нито на някого другиго. „Стани и направи нещо,“ каза си тя.
Беше си пробила път през войниците и бюрократите, за да стигне до Императорските покои, и сега искаше най-сетне да влезе вътре. Трябваше да види родителите си и да им разкаже всичко, което се бе случило. Това, което не ù трябваше, бе да прекара и една минута още в спорове със заместник-помощника.
– Аз съм принцесата! Бях в Серулия, когато я нападнаха. Оттогава съм по теченията. Затова изглеждам така! – извика тя, а плавникът ù ядно пляскаше във водата.
– Аха! Видя ли сега? Още едно доказателство, че си самозванка – рече самодоволно заместник-помощникът. – Принцеса Нийла никога не крещи.
Нийла доближи лице до неговото.
– Когато баща ми разбере, че съм била тук и ти не си ме пуснал вътре, ще те пратят да пазиш килера за метли!