Заместник-помощникът потупа нервно с пръст по брадичката си.
– Е, предполагам, че мога да ти дам да попълниш формуляр – реши той, обърна се и зарови из рафтовете, които покриваха стената зад него. – Сигурен съм, че имам от съответните бланки. Аха! Ето я. „Официална молба за потенциално разглеждане на евентуалната възможност за достъп до Императорското присъствие.“
Кипнала, Нийла попита:
– Ако го попълня, ще ме пуснеш ли?
– След шест месеца. Плюс-минус седмица.
В този момент вратите към Императорските покои се отвориха и оттам излязоха трима придворни. Нийла видя в това единствения си шанс и се промъкна покрай тях, а заместник-помощникът изпадна в нервна криза.
– Чакай – развика се той. – Не може без молба! Така се вършат нещата тук! Винаги е било така!
Императорските покои бяха невероятно пищни, за да предизвикват страхопочитание и у враговете, и у съюзниците на империята. Сводестите прозорци бяха покрити с фини коралови решетки. По белите мраморни стени стояха мозайки с портрети на членове на императорското семейство, направени от малахит, ахат и перли. Стотици магмени лампи в стъклени сфери с розов оттенък осветяваха залата. В ниши в стената стояха статуи на мурти, свещени морски духове. Огромният купол на тавана бе инкрустиран с шлифовани късчета планински кристал, които улавяха светлината и я запращаха към два златни трона върху висок подиум. На троновете седяха Аран, новият император, и Сананда, неговата императрица. Под тях, в залата, куп придворни плуваха насам-натам.
Нийла за миг спря да диша, когато зърна родителите си в царствените им одежди. Изглеждаха така, сякаш плуваха в тях, и бяха толкова далечни на високите си тронове. Знаеше, че си има правила за доближаване до императора и императрицата, които даже тя трябваше да спазва, но беше прекалено щастлива, че ги вижда. Забрави всичко за кралския протокол и бързо заплува към тях.
Беше забравила и дворцовите стражи, които стояха в плътен обръч около императора и съпругата му. Когато се приближи, те извадиха сабите си и я спряха.
– Кой е допуснал тази авантюристка да доближи Императорското присъствие? – прогърмя гласът на великия везир Келефу.
Нийла беше почти неузнаваема. Изрусената ù коса бе събрана на кок. Беше облечена с палто с рибарски куки вместо копчета.
– Келефу, не ме ли позна? – попита тя, разстроена.
Великият везир, с цялото величие на синята си куртка и златистия тюрбан, изобщо не ù обърна внимание.
– Не знаем как е влязла, господарю – призна един страж.
– Ще се наложи да се попълват формуляри – каза Келефу заплашително. – Много формуляри. Изведете я веднага.
– Не, чакай! Келефу, аз съм – Нийла!
Изумени от непристойното ù поведение, придворните занемяха.
Когато чу името на дъщеря си, Сананда обърна глава към шумотевицата с надежда в очите. Щом видя младата русалка, раздърпана и парцалива, надеждата помръкна и бе заменена от разочарование.
– Отведи я, Келефу – каза тя и махна с обсипаната си с бижута ръка.
– Мата-джи[2]! Това съм аз, дъщеря ти! – изплака Нийла.
Сананда изсумтя и я изгледа презрително.
– Моята дъщеря никога не би... – тя внезапно замлъкна.
– Слава на Нерия – прошепна след малко. Заплува към Нийла и я взе в прегръдките си. Аран заплува след нея и здраво притисна дъщеря си и жена си.
Когато се пуснаха, Сананда сложи ръце на бузите на Нийла.
– Мислех, че никога няма да те видим отново. Аз... мислех... мислех, че си...
– Недей, мата-джи. Да не говорим за това – каза Аран, пресипнал от вълнение. – Сега е тук.
Сананда кимна. Тя отново целуна Нийла и я пусна.
– Язид тук ли е? – попита Нийла с надежда.
– Не – отвърна баща ù тъжно. – Нищо не знаем за него. И за Махди.
Нийла кимна, преглъщайки разочарованието си.
– Надявах се, че все някак са избягали.
– Не бива да губим надежда – каза Аран твърдо. – Знаеш ли какво стана със Серафина? И с Дезидерио?
– Сера е жива. За Дез не знам.
– А ти къде беше досега? Полудяхме от тревога! – каза Сананда.
Нийла внезапно усети, че всички погледи са вперени в нея и всички уши са наострени, затова понижи глас.
– Ситуацията е много... сложна. И много спешна. Ще ви разкажа, докато пием чай.
Чаят в Матали включваше лека следобедна закуска, която се поднасяше на императорското семейство в частната им трапезария, далече от двора. Нийла знаеше, че там ще може да говори, без да се притеснява, че някой я подслушва. Опитът ù я бе научил да бъде предпазлива. Навсякъде можеше да има шпиони.