Серафина се бе надявала приятелките ù да са наблизо, но ги нямаше. „Явно бяха излезли в друга част на Вадус“, помисли си тя. Поне не я бяха последвали ездачи на смъртта. Баба Вража се бе погрижила за това, като счупи огледалото, в което беше влязла Сера, за да избяга от войниците и техния капитан Маркус Трахо.
– Ела, среброрибке! – повика я тя отново. Почти шепнеше.
Налагаше се да пази тишина. Да не прави вълни. Не искаше владетелят на това място да разбере, че е тук. Той бе точно толкова опасен, колкото и Трахо.
Спомни си бръмбарите. Вража ù беше дала шепа бръмбари, с които да привлече среброрибата. Сега Сера ги извади от джоба си, затвори ги в шепи и ги разклати.
– Хайде, рибке, ела, рибке! – повика тя. Колкото по-бързо намереше риба, толкова по-бързо щеше да стигне у дома.
У дома.
Серафина беше избягала от Миромара преди две седмици, когато Серулия, столицата, бе нападната от нашественици. Те се бяха опитали да убият майка ù. Бяха успели да убият баща ù. Изпълняваха заповедите на адмирал Колфин, владетеля на Ондалина, арктическото морско царство. Командир им беше жестокият капитан Трахо.
Сера беше срещнала дъщерята на Колфин, Астрид, в пещерите на йелите и тя ù се бе заклела, че баща ù не е заповядвал нападение над Миромара. Сера обаче не ù вярваше.
Астрид, както самата Серафина и още четири русалки – Нийла, Бека, Линг и Ава, беше призована от йелите, могъщи речни вещици. От водачката на йелите, Вража, момичетата бяха научили, че всяка от тях е пряка наследница на Шестимата царували – най-силните магове в света, които някога управлявали изгубената империя Атлантида.
Освен това бяха научили, че Орфео, най-силният сред тях, създал и пуснал на свобода едно огромно зло – чудовището Абадон. Създанието успяло да разруши Атлантида, преди останалите петима магове да го победят. Когато все пак го хванали, го затворили в Карцерон. После една от маговете, Сикоракс, пренесла целия затвор в Южното море и там го потопила под ледовете. Но сега чудовището се бе събудило. Някой го беше събудил. Серафина бе убедена, че това е Колфин. Мислеше, че адмиралът иска да използва чудовището, за да завладее всички морски царства.
Вража бе казала на русалките, че трябва да унищожат Абадон, преди този, който го е събудил, да успее да го освободи. За целта трябваше да открият древните талисмани на Шестимата царували. С тях русалките щели да успеят да отворят портите на Карцерон и да се изправят срещу чудовището.
Сера знаеше, че има най-голям шанс да открие нещо за талисманите в Острокона на Серулия, сред древните раковини, записали пътешествието, известно като „Пътят на Мероу“. Смяташе, че Мероу, първата владетелка на морския народ, е скрила талисманите по време на това пътуване из всички световни води и че раковините ще ù разкрият точно къде е станало това.
Макар да ù беше ясно, че е изключително опасно, и макар да се страхуваше да види опустошената Серулия, просто се налагаше да си отиде вкъщи.
Но не веднага.
Първо трябваше да отиде на едно друго място.
Не, Сера! – каза един глас наблизо.
Тя се завъртя и се огледа, за да види русалката, която бе проговорила, но там нямаше никого.
Не отивай, mina. Твърде е опасно.
– Ава? – прошепна Сера. – Ти ли си? Къде си?
В главата ти.
– Това конвока ли е? – Беше си спомнила трудното заклинание за призоваване, на което ги бяха научили йелите.
Да... опитвам... не мога да задържа... помни... Астрид...
– Ава, връзката се губи! Не те чувам! – каза Сера.
Няколко секунди не се чуваше нищо и после гласът на Ава се появи отново. Спомни си какво каза Астрид: Опафагите изяждат жертвите си живи... докато сърцата им все още бият и изпомпват кръвта.
– Знам, но трябва да отида – настоя Сера.
Острокон... по-сигурно... моля... Ава отново се губеше.
– Не мога, Ава. Още не. Преди да започнем да търсим къде са талисманите, трябва да разберем какво представляват.
Сера зачака Ава да ù отвърне, но отговор не последва.
– Хайде, рибке! – повика Сера отново, по-нетърпеливо. Времето течеше и тя трябваше да побърза. – Хайде, рибке! Имам лакомство за теб!
– Колко възхитително! Обожавам лакомства! – каза един нов глас. Прозвуча точно зад гърба ù.
Серафина замръзна. Дрол Оладелго. Все пак я беше открил. Тя бавно се обърна.
– Принцесо! Така се радвам да ви видя отново! – възкликна владетелят на Огледалния свят. Той огледа лицето ù и установи бледността му. После се взря в тялото ù и забеляза дълбоките драскотини по опашката, спомен от Абадон. Мазната му усмивка се разшири.