За секунда Серафина извади харпуна на спящия сержант от калъфа му.
– Стой или ще стрелям – предупреди тя и се прицели в бармана.
Той спря мигновено, на по-малко от половин метър от вратата, и бавно се обърна. Когато очите му срещнаха нейните, се разшириха от учудване.
– Това си ти. Принцесата.
– Отдалечи се от вратата – нареди Сера. – Веднага.
Мъжът не помръдна.
Серафина вдигна харпуна на височината на главата му.
– Няма да можеш да изхарчиш парите от наградата, ако си мъртъв – обясни тя, докато бавно плуваше към него.
Блъфираше. Изобщо не знаеше как се стреля с харпун. Но подейства. Мъжът се дръпна от вратата.
– Седни – заповяда отново Сера и посочи към един стол наблизо. – Сложи ръцете си отстрани.
Мъжът изпълни заповедта.
Над бара просветваше наниз от мънички, примигващи магмени лампи. Сера изпя заклинание водовъртеж и овърза бармана с лампичките, приковавайки го към стола.
– Не мога да те оставя да ме продадеш на Трахо – каза му тя.
– Никога не бих го направил, принцесо, кълна се – запротестира той. – Искам само да ви помогна.
Серафина се изсмя – спомни си как само преди няколко седмици се бе доверила на мъж на име Зено Пискор и бе приела предложението му да ù помогне. Хвърли поглед на сержанта, който я бе довел тук. Все още беше в безсъзнание.
– Кралско представление – измърмори тя. – Да бе. Това, което получи ти, тинеядецо, беше кралски плавник в лицето.
Тя остави харпуна върху барплота. Беше прекалено опасен, за да го вземе със себе си. Ако я спреше друг ездач на смъртта, нямаше да може да обясни откъде го има.
Стрелна се към вратата и я отвори широко.
– Плувайте навън, всички! Излизайте, преди да са се събудили войниците!
Морската кучка и няколко костенурки заплуваха навън, като едва си държаха очите отворени заради отварата. След тях се понесоха три октопода.
– Благодарим ти, принцесо! – викна този, който ù бе помогнал. – Няма да го забравим!
Сера тъкмо щеше да ги последва, когато мерна някакво знаме да виси на стената зад бара. Не беше флагът на Миромара.
– Чие е това знаме? – запита тя бармана.
– На нашествениците – отвърна той.
– Това не е редно – каза си тя. Знамето не беше на Ондалина – черно-бяла косатка на червен фон. Беше просто черен кръг на червен фон. Ами ако Астрид бе казала истината при йелите? Ако Арктика нямаше нищо общо с нашествието в Серулия?
Сигурно е някакво полково знаме, реши Сера.
Тя го свали от стената, взе една бутилка вино и го поля обилно. Цветовете се размазаха. После извади от торбата си червилото, което ù даде Филомена, и надраска Merrovingia regere hic на стената. Беше на латински, езика на историята. Защото Сера тъкмо бе решила сама да създаде малко история.
– Когато морската измет дойде на себе си, преведи им го – каза тя на бармана. – Кажи им, че значи „Тук управляват Меровингите.“
След секунда беше навън и бързо заплува по тъмното течение към откритите води на Адриатика. Към Серулия.
Към къщи.
Тринайсет
Беше вече почти полунощ, когато Серафина стигна стените на града, или поне това, което бе останало от тях. Пътят ù бе труден, защото познатите ориентири бяха или разрушени, или изместени, а магмените лампи бяха изпочупени. Беше поела по едно тясно течение и плуваше близо до дъното, за да не я забележи някой. Не срещна жива душа.
Сега над Източната порта премигваха няколко лампи. Сера преплува под арката на портата и спря внезапно. Направи още няколко колебливи маха с треперещи ръце, а после бавно се отпусна на дъното и седна в пясъка.
– Не – каза тя. Не вярваше на очите си. – Не.
От обичния ù град бяха останали само развалини.
Серафина избяга по време на нашествието над Серулия. Не можа да види всички разрушения, които бяха причинили нашествениците. От Дяволската опашка, гъсталака от бодли, който преди се носеше над града, сега бяха останали само няколко късчета. Дълги участъци от стената около града бяха срутени. Древните каменни сгради, които се издигаха по дължината на Коренте Реджина, сега представляваха само купчини камъни. Храмовете на всякакви богове и богини бяха изравнени със земята. Ала най-лоша беше ужасяващата тишина, която се бе спуснала над града. Серафина знаеше, че сърцето на един град са неговите жители, а жителите на Серулия ги нямаше.
Очите ù се напълниха със сълзи, но тя не им позволи да прелеят. Скръбта беше лукс, който не можеше да си позволи. Слънцето щеше да изгрее само след няколко часа и водите щяха да просветлеят. Спомни си предупреждението на дука да не допусне да я види някой и да потърси убежище. Дойде тук, за да открие къде се намират талисманите. Само така щеше да победи враговете си. Само така щеше да помогне на народа си. А не като седи в пясъка и плаче.