– Серафина, не си...
– Наистина ли ще отричаш? Видях те!
– Не, Серафина, не си. Не си видяла мен. Видяла си една лъжа. Като тази униформа. Като обицата ми. Като Лагуната и Лучия.
Той отново взе ръката на Серафина, този път нежно. Бръкна в джоба си, извади нещо оттам и го наниза на пръста ù. Беше малкият бял пръстен от раковина. Онзи, който направи за нея преди две години.
– Ти все още си моят избор. Завинаги – каза той. – Дори ако аз вече не съм твоят избор.
Серафина невярващо се втренчи в пръстена.
– Откъде го взе? – попита тя.
– Прибрах го, след като ти го хвърли.
– Но това е невъзможно. Теб те нямаше там. Изхвърлих го, когато бяхме с Хищниците. Аз не... Не разбирам.
И тогава внезапно разбра.
Сграбчи реверите на куртката му и я съблече. Под дясното му рамо, там където то се свързваше с ключицата, имаше превръзка. Покриваше мястото, което бе пронизал харпунът на ездача на смъртта.
В двореца на дука.
Когато се биеше за живота ù.
Когато се наричаше Син.
Шестнайсет
Махди обхвана с ръце лицето на Сера.
– Не ме докосвай, Махди. Ядосана съм. Не, бясна съм! След всичко, което се случи в дома на дука, мислех, че си мъртъв! – развика се Сера и го плесна по ръката. – Накара ме да вярвам, че си мъртъв.
– Може би ти се е искало да повярваш – предположи Махди.
Сера не обърна внимание на думите му.
– Откога си с Хищниците? Защо сега си с униформа на ездач на смъртта?
Махди мълчеше.
– Трябва да ми кажеш. Животът ми е в опасност, Махди. Трябва да знам какво става.
– От една година съм с Хищниците. Преструвам се на ездач на смъртта от няколко седмици.
– Защо нищо не ми каза, докато бяхме у дука? – попита Серафина. – Защо не ми каза, че си ти?
Виеше ù се свят. Допреди минута си мислеше, че годеникът ù я е изоставил. Че един непознат престъпник се е жертвал за нея. Сега се оказваше, че те са един и същи мъж, който стоеше пред нея.
– Не можех да ти кажа нищо, Сера. Даваме обет...
– Не ме интересува! – каза тя и плесна с опашка. – Ти си дал и друг обет. На мен. Или поне щеше.
– Исках само да те защитя. Опасно е да знаеш разни неща. Ако знаеш много, може да умреш.
– По-опасно е да не знам. Току-що хвърлих нож по теб, Махди. Можех... Можех да... – гласът ù пресекна.
– Няма нищо. Добре съм.
– Язид също ли е с Хищниците? Жив ли е?
Махди замълча.
– Ще го приема за „да“. Кажи му да пише на семейството си в Матали. Нийла се побърка от тревога.
– Не мога. Яз изчезна по време на акция. Ръководеше действията на бунтовниците извън Серулия. Базата му бе нападната миналата седмица. Оттогава никой не го е виждал.
Сега Серафина замълча, а Махди се опита да обясни.
– Исках да кажа нещо. През цялото време, докато бяхме заедно, ми се искаше да поговоря с теб. Но не можех, дори да не бях дал обет. Ако знаеше, че това съм аз, вероятно щеше да решиш да направиш това или онова, за да предпазиш мен, а не себе си. Не исках това да се случва. Исках да можеш да отплуваш, когато се наложи. Да ме оставиш, ако трябва. А и се притеснявах за прикритието си. Ами ако те бяха хванали? Може би щяха да те принудят да кажеш на Трахо истината.
– Никога. Никога не бих казала на тази морска измет каквото и да е.
– Трахо умее да бъде много убедителен.
– Не се страхувам от изтезания. Никога не бих те предала.
– А ако не изтезаваше теб? Ако изтезаваше Нийла? Ако беше рязал нейните пръсти, докато ти гледаш? Щеше ли да мълчиш? Преди четири дни, той отряза пръста на едно дете – дете, Сера, за да накара майка му да каже къде се крие бащата. Видях го с очите си. И не можех да направя нищо. Не можех да го спра. Това щеше да унищожи прикритието ми. Щях да спася един човек, може би, но да пожертвам хиляди. Още я виждам. Малкото момиченце. Виждам я през нощта, докато се опитвам да заспя. Чувам я. Махди подпря глава на стената и затвори очи.
– О, Махди – промълви тя. Сърцето я заболя за него.
Той я погледна, докосна кичур от косата ù с пръст и го прокара по слепоочието и после по бузата ù.
– Отива ти – усмихна се той. – Тоалетът също.
Серафина сведе поглед към дрехите си. Илюзиите, които беше създала в двореца на дука, се бяха изтощили. Отново бе с къса коса и дрехи на авантюристка.
– Благодаря – каза тя. – Нийла ги направи. Трябваше ни маскировка и тя я измисли.
– Толкова се тревожех за теб, Сера. След като отблъснахме нападателите в двореца, тръгнахме да ви търсим. Всички Хищници. Или поне тези, които оцеляха. Никъде не ви намерихме. Как избягахте?