– Трябва да призная, че не изглеждате особено добре.
– Ти обаче изглеждаш добре. Добре нахранен, по-точно – каза Серафина и започна да се отдалечава от него.
Лицето му беше кръгло като пълна луна. Носеше отровнозелена роба, чиито гънки не можеха да скрият дебелината му.
– О, благодаря ти, скъпа! – рече той. – Всъщност наистина преди малко хапнах особено добре. Благодарение на един млад човек. Едно момиче на твоя възраст – той се оригна силно и прикри уста с ръка. – Мили Боже. Моля да ме извиниш. Малко прекалих. По нея имаше толкова много вкусни треперушки, че не можах да устоя.
Треперушките бяха най-тайните страхове на човек. Оладелго се хранеше с тях.
– Затова значи си станал тлъст като морж – отбеляза Серафина, все така плувайки на разстояние.
– Не можах да устоя. Това глупаво момиче направо ми се поднесе на тепсия! Представи си, чете някакви неща, наречени списания. В тях има картини на други момичета, но тези картини са омагьосани, за да изглеждат момичетата на тях идеални. Тя обаче не го осъзнава. Знае само, че те са идеални, а тя не е. Часове наред се тюхка пред огледалото си, а аз стоя от другата страна и ù шепна, че никога няма да е достатъчно слаба, достатъчно хубава или достатъчно добра. Когато съвсем се срине от страх и мъка, аз започвам угощението си!
Клетата, помисли си Сера, и се сети колко потисната се чувстваше, когато не успееше да оправдае нечии очаквания. Все още се измъчваше от мисълта за това.
– Разкош, нали, принцесо? Ах, тези гоги! Направо ги обожавам. Вършат половината работа вместо мен. Но стига за тях. Какво чувам за вас напоследък? – игриво попита Оладелго и размаха показалец срещу нея. – Капитан Трахо изорава цели реки, за да ви открие. Какво правите във Вадус? Накъде сте заплували?
– Към къщи – излъга Сера.
Оладелго присви очи. Облиза устни.
– Нали не бързате прекалено?
Беше се озовал зад Сера, преди тя изобщо да забележи, че е помръднал. Дъхът ù спря, когато усети как по гръбнака ù преминава ледена тръпка.
– Все още сте силна – отбеляза той недоволно.
– Махни си ръцете от мен! – извика Сера и се опита да отплува.
Той обаче бързо я настигна.
– Защо викахте моите среброрибки? Къде отивате наистина? – заразпитва той.
– Казах ти вече – вкъщи – отвърна тя.
Сера знаеше, че трябва да скрие страховете си от него. Иначе той щеше да ги използва, за да я задържи тук вечно, също като витрините. Ала беше закъсняла – внезапно усети остра болка в гърба.
– А! Ето къде бил! – прошепна Оладелго, а студеният му дъх погали шията ù. – Малка принцесо, мислите си, че сте много умна и смела, но не сте. Аз го знам. Майка ви също го знаеше. Отново и отново я разочаровахте. Предавахте я. Накрая я оставихте да умре.
– Не! – извика Серафина.
Оладелго грубо ровеше с бързите си пръсти на грубо из гръбнака ù в търсене на най-скритите ù страхове.
– О, почакайте, имало още! Ама какви сте ги вършили вие?
Той замълча за секунда, после продължи:
– О, огледала, каква задача само ви е възложила Вража. И вие наистина си мислите, че ще се справите? Вие? Какво ще прави вещицата, когато се провалите? Предполагам, че ще намери някой друг за работата. Някой по-добър от вас. Също както направи Махди.
Отровните му думи я уцелиха в сърцето като жило на скат. Махди, престолонаследникът на Матали, мъжът, когото бе обичала, я беше предал и се беше влюбил в друга русалка. Раната от предателството още я болеше. Тя сведе поглед, парализирана от болка. Забрави защо беше дошла тук. Забрави закъде беше тръгнала. Волята ù се оттичаше от съзнанието ù като вода. Върху мозъка ù се спускаше задушаваща сивота.
Мъркащ от удоволствие, Оладелго изчовърка нещо дребно и тъмно, което се криеше между два от прешлените на Серафина. Треперушката пищеше, докато той я пъхаше в уста.
– Божествено! – възкликна той и преглътна. – Трябва да спра да ям, но не мога да устоя.
Изяде още една и каза:
– Никога няма да победиш Трахо. Рано или късно, ще те хване.
Очите на Серафина помръкнаха. Главата ù увисна. Оладелго си откъсна още няколко треперушки и ги натъпка в устата си.
– Ммм! Амброзия! – изломоти той с пълна уста. Отново се оригна.
Звукът проникна през летаргията на Серафина. За няколко секунди сивотата се отдръпна и съзнанието ù се проясни. Той ме изяжда малко по малко. Не мога да го оставя да го прави, помисли си тя отчаяно. – Но как да се боря с него? Толкова е силен...
С огромно усилие тя вдигна глава. Дъхът замря в гърдите ù. Оладелго беше станал двойно по-голям. Коремът му висеше до коленете. Лицето му се бе издуло болезнено. Устата му бе разкривена от гримаса.