– През огледалото.
– Наистина ли?
– Да.
– Но само най-силните магове могат да го правят. Как...
– Виж, Махди, сега аз задавам въпросите, съгласен ли си?
Сера все още беше предпазлива. Уроците, които бе научила през изминалите седмици, ù подсказваха да изчака, докато доверието ù бъде заслужено. Кой беше истинският Махди? Срамежливото, сериозно момче, в което тя се влюби преди две години? Купонджията, който откри припаднал в руините на реджията? Или всеотдайният, смел воин, с когото говореше в момента?
– Защо стана Хищник? – попита тя. Искаше да чуе цялата история от самото начало.
– Серафина, не мога да наруша...
– Обета си ли? Извинявай, но е малко късно за това. Всъщност, реално погледнато, не си го нарушавал. Не ми каза ти, аз сама се сетих.
Махди си пое дълбоко дъх.
– Всичко започна малко след като се върнах от Миромара преди две години. След като бе решено, че ще се сгодим. Първо ти пращах раковини, помниш ли?
– Дали помня? Само за тези раковини живеех – каза Серафина.
– Не спрях да го правя по собствена воля. Пратеникът ми, Камау, бе отвлечен. Заедно с двама от най-близките ми приятели, Рави и Джай.
– Как така отвлечен?
– Връщали се заедно от Миромара и спрели да пренощуват в едно село на около двайсет левги от Матали сити. Селото било нападнато. Келефу, великият везир, дойде да ми каже. Донесе ми чантата на Камау. Открили я в странноприемницата, където нощували тримата. Вътре имаше раковина от теб, огърлица, която той купи за приятелката си, и една учебна раковина. Камау се готвеше за приемния изпит във военната ни академия. Рави и Джай бяха приключили едногодишния си обмен в университета в Царно...
Махди поклати глава, развълнуван от спомена.
– Двамата с Яз израснахме с тези момчета. Бяха ни повече от приятели, бяха ни братя. Попитахме Келефу какво се прави по случая. Той каза, че съответните формуляри са били попълнени и че в селото е изпратен един батальон войници, но те не са открили нищо. Били са нападнати и други села. Никой не е знаел кой стои зад нападенията. Помолих го да прати още войници. Да разшири периметъра на издирването. Каза ми, че това ще е твърде необичайно и че трябва да се попълват още формуляри.
Серафина знаеше колко се дразни Махди от остарялата и тежка бюрокрация в Матали.
– Не можех да седя и да не правя нищо, докато хората ми изчезват – продължи той. – Попитах главнокомандващия дали може с Яз да се присъединим към войниците, които издирват изчезналите, но той каза, че ще е твърде опасно. Тогава отидохме при началника на тайните служби. Той ни попита как смятаме да помогнем, като минем под прикритие ли? Присмя ни се. Всички в царството знаеха кои сме. Тогава се ядосах. Много се ядосах. Бях изгубил трима приятели и не можех да направя нищо по въпроса. Яз също се ядоса. Всъщност онова, което накрая направихме, беше негова идея.
Серафина вдигна вежда.
– Кое онова? – попита тя.
– Промъкнахме се в конюшните с още четирима приятели, взехме няколко морски коня и отпрашихме. Отидохме сами да търсим Камау, Рави и Джай. Отсъствахме два дни. Никой не можеше да ни намери. Предизвикахме лек хаос.
– Не се и съмнявам – каза Серафина. – Ти си престолонаследникът! Какви си ги мислел?
– Изобщо не мислех. Нито тогава, нито доста време след това – призна той.
– Какво имаш предвид?
Махди вдигна поглед към тавана.
– Знаех за нападенията. Това не беше първото, случваха се от една година. Но никога не бях виждал някое от селата след погром. Беше ужасно, Сера. Най-страшното нещо, което някога съм виждал. Явно някои от селяните се бяха опитали да се бият с нападателите. По стените и подовете в къщите имаше кървави петна. Някои бяха надраскали бележки. Моля, кажете на жена ми... Моля ви, помогнете... Взеха ми децата...
Серафина облегна глава на рамото на Махди. Мълчеше. Знаеше, че когато изпитваш най-силна болка, не бива да говориш. Трябва да слушаш.
– Изгубих контрол – каза Махди. – Напълно. Скърбях за изгубените си приятели и за отвлечените селяни. Исках да поговоря с теб, липсваше ми ужасно много, а не можех даже да ти пратя раковина, защото Камау го нямаше. Той беше единственият, на когото имах доверие да ти донесе нещо толкова лично. Бях наследник на трона, вторият най-силен мъж в империята, а не можех да направя нищо за никого. Общо взето, се сринах.
Куртката му все още беше разтворена. Той допря пръсти до гърдите си, над сърцето, и извади кървава песен, примижал от болка.
Серафина загледа как нишките кръв се издигат във водата и се завихрят в образи. След няколко секунди се изправи. Неволно отвори уста. Не можеше да повярва какво вижда.