И така Нийла седеше, взираше се апатично през прозореца и гледаше как флаговете на Матали се веят от течението. Взе си втори бонбон и го разопакова. Питаше се кой ще се пречупи пръв. Кираат? Родителите ù?
Или тя.
Двайсет и едно
Серафина се стресна и се събуди. За момент се паникьоса. Не знаеше къде е. После си спомни, че е в острокона. Беше се скрила под някаква маса и беше заспала от изтощение. Сега се претърколи по гръб и отвори очи. Откога е тук? Имаше чувството, че е спала три дни. Тялото ù се беше схванало от твърдия под. Мозъкът ù също бе схванат от всички въпроси, на които още не бе намерила отговор и които я тормозеха.
Замисли се за Махди, Сира и Калиста. Дали бяха смогнали да избягат? Може би щеше да успее да стигне до убежището на Пазарната улица и да провери.
Спомни си смъртоносното заклинание, което направи на ездачите на смъртта. Нямаше избор и знаеше, че ако се наложи, пак ще го направи.
Когато Хищниците убиха един от пазачите ù в лагера на Трахо, за да я освободят, тя се разстрои. Стана ù мъчно за него. В убежището на Базалтова улица умряха още няколко войници. Този път от нейната ръка. За тях не ù беше мъчно. Не чувстваше нищо.
Променям се, помисли си, и промените не са изцяло положителни.
Под плота на масата имаше колония от черупчести червеи, които хвърляха мека светлина в мрака. Тя притисна дланта си към острите ръбове на черупките им. Искаше да почувства болка. Искаше да знае дали все още може да чувства каквото и да е.
В главата ù зазвучаха гласове, нейният и този на майка ù.
Мамо, не може ли веднъж поне да се държиш като майка? Да забравиш, че си кралица? Това беше изкрещяла в онази сутрин преди докимито.
Изабела се бе усмихнала тъжно. Не, Сера, бе отговорила тя. – Не мога.
Тогава Серафина страшно се ядоса на този отговор. Сега обаче разбираше, че Изабела бе обичала народа си толкова силно, че се бе отказала от много неща, включително от това да прекарва повече време със семейството си. Сега разбираше, че Махди толкова обича морето, че е готов да рискува живота си за обитателите му.
Сера започваше да осъзнава, че любовта не се състои от мили думи и лесни обещания. Любовта беше трудна. Предизвикваше те и те променяше. Можеше да изпълни сърцето ти и понякога да го вкорави. Любовта изискваше жертви. Тя беше жертвала много неща през последните седмици и знаеше, че ще се наложи да жертва още повече.
Както си лежеше по гръб с ръка, притисната към черупките, стомахът ù изкъркори. Звукът прозвуча безумно силно в огромното празно помещение. Сера беше гладна и нямаше представа какво да направи по въпроса. Дни наред не беше хапвала нищо повече от шепа рифови маслини и змиорчи боровинки.
Ще си умра от глад под тази маса, каза си. – След години някой ще открие костите ми. Ще им стане мъчно за мен.
Не, няма, каза друг глас в главата ù. – Ще си помислят колко си жалка.
– Линг! – възкликна Сера на глас.
Ще пийнеш ли нещо, за да прокараш самосъжалението по-лесно?
– Ха-ха. Много смешно. Къде си?
Близо до бездната. Помислих си да направя конвока, за да се обознача и да видя какво правиш. Доколкото разбирам, нещата не са особено весели.
– Това е омаловажаването на века. Тази сутрин ме гониха войници на Трахо. Поне си мисля, че беше тази сутрин. Може да е било и вчера. Както и да е, освен всичко друго успях да открия, че раковините, които ни трябват, са изчезнали, че Серулия е разрушена, а народът ми, поне тези, които са оцелели, страдат. А аз какво правя? Лежа под някаква маса.
Някакви добри новини има ли?
– Всъщност да. Оказва се, че все още обичам момчето, което обичах и преди, макар да съм влюбена в някого другиго.
Какво?
Сера обясни. Разказа на Линг всичко, което се бе случило, след като се бяха разделили.