Толкова е преял, че го боли, отбеляза тя наум.
Тогава чу друг глас – този на Вража. Идваше от паметта ù, ясен и силен. Вместо да обръщаш гръб на страха си, го остави да говори, това ù бе казала вещицата.
Това и щеше да направи. Щеше да го остави да крещи.
– Прав си, Оладелго – призна тя. – Това, което поиска от мен Вража, е невъзможно.
Откриваше сърцето си пред чудовище. Ако не успееше да надвие, той щеше да го погълне.
Оладелго сграбчи нова треперушка и я задъвка. Отново се оригна и присви очи от болка. Сега коремът му опираше в пода.
– Може би няма да е зле да си почина малко между храненията – каза той. – Един момент, моля...
Сера не му даде момент.
– Страх ме е, че няма да открия чичо си. И брат си – заговори тя бързо. – Страх ме е от ездачите на смъртта. Страх ме е какво се случва с Нийла, Линг, Ава и Бека. Страх ме е, че Астрид може би казва истината. Страх ме е, че може би ме лъже. Страх ме е от Трахо. Страх ме е от човека без очи...
Оладелго грабеше треперушки с шепи. Ръцете му бяха станали толкова дебели, че едва успяваше да ги сгъне, за да налапа плячката си, но въпреки това не спираше да яде. Алчността му бе взела връх.
– Знаеш ли от какво друго ме е страх?
– О, богове, спри. Моля те! – простена Оладелго. Направи крачка назад, загуби равновесие и се катурна по гръб. Опита се да се изправи, но не можа. Ръцете и краката му се мятаха като крайниците на обърната костенурка. Беше напълно безпомощен.
Серафина се надвеси над него. Вече крещеше:
– Страх ме е, че ще полудея, ако се сблъскам с още страдание! Страх ме е, че още миромарци ще бъдат убити! Страх ме е, че отвличанията на хора от селата ще продължат! Страх ме е, че Трахо е наранил Вража! Страх ме е, че Син е мъртъв! Страх ме е за хората в трюма на кораба на Рафе Тепрез!
Оладелго затвори очи и изскимтя. Серафина спря да крещи. Изправи гръб и с изненада установи, че сивата мъгла е изчезнала от главата ù. Беше надвила Оладелго. Страхът ù се бе превърнал от враг в съюзник.
Тя се усмихна и разтвори шепа. Бръмбарите бяха все още там.
– Среброрибке! Насам! – извика тя колкото ù глас държи.
Не се появи никаква риба. Серафина се сети къде бърка.
– !масан екбирорберС – извика тя.
Течното сребро се развълнува. От него се показаха две трептящи антени, последвани от глава. Накрая от среброто се измъкна цялото създание и Серафина видя, че е огромно. Двойно по-едро от най-едрия морски кон. От продълговатата, членеста черупка падаха сребристи капки. Две огромни черни очи се обърнаха към Серафина.
– .ирабмърб ан им ешириМ – каза животното.
– .иовт ас и адитналтА в ем идеваЗ – отвърна Серафина.
Среброрибата кимна и Серафина се покатери на гърба ù. Създанието обърна антените си назад, така че Серафина да ги хване като юзди. Русалката се чувстваше така удобно, както и върху гърба на собствения си кон Клио. Прилепи опашка към страната на животното. Гърбът ù беше изправен и силен.
– В Атлантида? Тръгнала си към смъртта си! – извика Оладелго.
– Отивам в Атлантида, за да предотвратя смърт. Моята и на много други – каза Серафина.
– Идиотка! – кресна Оладелго, без да спира бясно да размахва ръце и крака. – Опафагите ще те изядат жива! Ще ти строшат костите и ще изсмучат костния мозък от тях! Ако досега не си се страхувала, време е да започнеш!
– Не се страхувам, Оладелго...
– Лъжеш! – изсъска той.
– Ужасена съм.
Две
– .оклам е огонМ – обясни Серафина на среброрибата.
Създанието се втренчи в нея с черните си очища.
– !агеС !ирамбърб максИ – каза то.
Серафина отново погледна огледалото. Среброрибата се беше носила доста дълго по дължината на безкрайната Зала на въздишките и накрая бе спряла тук. Огледалото пред Серафина беше счупено, от остатъка стърчаха остри парчета и на всичкото отгоре се крепеше само на две места в рамката си. Ако си глътнеше корема и плуваше настрани, може би щеше да успее да се промуши през него, но не беше сигурна и не искаше да рискува.
Всяко огледало в Залата на въздишките съответстваше на друго в подводния или в човешкия свят. От другата страна на това огледало беше Атлантида, някаква полуразрушена стая в сграда на острова, но къде точно бе тя?
В огледалото беше тъмно. Сера не можеше да види какво я очаква от другата страна. Ами ако се заклещи? Ако се окаже наполовина вътре и наполовина вън, неспособна да помръдне и от другата страна има опафаги? Тя помоли създанието да ù намери друго огледало.