Тя се премести малко по-близо до Серафина.
– Бях сгодена за френски принц – започна тя. – Сватбата щеше да е в Авиньон. Отплувах за Франция през лятото на осемнайсетата си година. Бяхме се насочили към Сен-Мари, когато първият помощник-капитан вдигна тревога. Бяха забелязали кораба на Амарафе Мей Фоо. Познавах това име. Всеки го познаваше. Мей Фоо беше жесток, безпощаден убиец. Корабът му се казваше „Шаю“. Широко известно бе, че диамантът е част от зестрата ми. Знаех, че ще го вземе. И мен заедно с него.
Инфантата приглади полите на роклята си и продължи да разказва:
– Заклех се, че няма да допусна да попадна в плен. Аз бях принцеса на Испания, която щеше да стане съпруга на френски принц, а не девойче, което да топли леглото на един пират. Капитанът ни даде всичко от себе си, за да се изплъзнем на Мей Фоо, но беше безполезно. Знаех какво трябва да направя. Изчаках, докато „Шаю“ се приближи съвсем и Мей Фоо можеше да ме види. Тогава заповядах да донесат личния ми сокол Миха. Свалих си огърлицата и я дадох на птицата. „Лети!“ викнах аз. Миха се издигна над водата с огърлицата в клюна. Мей Фоо също имаше питомна птица – огромен черен лешояд. Той го изпрати след сокола ми. Миха летеше бързо, но демоничната птица на пирата беше по-бърза. Когато се доближи до моя сокол, той изпусна огърлицата. Лешоядът се опита да се гмурне, за да я вземе, но Миха не му позволи. Той я уби, но тя все пак успя да му попречи да вземе диаманта. Огърлицата потъна на морското дъно. Крясъците на злата птица бяха нищо в сравнение с крясъците на господаря ù. Аз му се подиграх, казах му как сега някой октопод ще се окичи с диаманта ми, но поне няма да е в неговите мръсни, крадливи ръце.
Инфантата протегна изящна, безплътна ръка и я подпря на планшира, на няколко сантиметра от Серафина. Сера не забеляза, толкова бе погълната от разказа.
– Така разгневих пирата, че той реши да не ме пленява – продължи инфантата. – Вместо това ме уби. Тъкмо това бе и моето желание. Той се качи на борда на „Деметер“ и отведе екипажа и придворните ми дами, за да ги продаде в робство. После ме заключи в каютата ми. Върна се на своя кораб и даде заповед да обстрелят „Деметер“ с оръдията.
Гласът на инфантата потрепери. Болката от спомена бе изписана на лицето ù.
– До ден-днешен чувам свистенето на гюллетата. Помирисвам барута. Изправих се пред смъртта смело, както подобава на една испанска принцеса. Бях се надявала Мей Фоо да ме застреля, да прояви някаква, макар и малка милост, но той не го направи. Удавянето не е лесна смърт.
Тя обърна тъмния си, безжизнен поглед към Серафина.
– След като изслушахте историята ми, все още ли желаете да притежавате камъка? Тези нашественици, за които ми говорихте, без съмнение ще се опитат да ви го отнемат, както Мей Фоо се опита да го отнеме от мен. Може да ви струва живота, както стана с мен.
– Все още желая да го притежавам. Вие ми казахте къде е диамантът – на морското дъно. Ще ми кажете ли колко се отдалечи Миха от кораба, преди да пусне огърлицата? И в коя посока летя? Ще ми отнеме известно време да го намеря, струва ми се, а не разполагам с много.
Призракът се засмя.
– О, но принцесо, аз не съм ви казала къде е диамантът.
– Напротив, Ваша светлост – възрази Серафина, объркана. – Казахте, че Миха го е пуснала в морето.
– Казах, че Миха пусна огърлицата, която ù дадох. Тази огърлица беше фалшива. Аз бях скрила истинския диамант. За да го опазя. Той все още е на борда на „Деметер“.
Сърцето на Сера подскочи от радост. Диамантът бе тук. Талисманът на Мероу беше на кораба, с нея!
– Ще ми позволите ли да го взема? – попита тя.
– Срещу определена цена.
– Ще ви дам всичко, което имам.
– Дори и живота си? – попита инфантата и протегна ръка да докосне бузата на Серафина. Пръстите ù спряха на сантиметър от лицето ù.
С огромно закъснение Серафина осъзна, че е допуснала инфантата да се приближи прекалено много, но въпреки това не трепна. Имаше чувството, че призракът я проверява, изпитва я. Знаеше, че не бива да проявява страх.
– Да, Ваша светлост. Ако това е цената за спасението на кралството ми – отвърна тя.
Инфантата кимна одобрително. Отдръпна ръката си и каза:
– Имате смело сърце, принцесо. И силен дух. И двете ще са ви нужни, защото желая да се завърна у дома и бих искала вие да ме заведете там.
Сякаш целият въздух изчезна от дробовете на Серафина. Молбата на инфантата беше смъртна присъда. Като всички русалки, тя знаеше, че водата пленява човешките души. Ако човек умреше на повърхността ù, душата му отлиташе свободно, но ако загинеше в дълбините, душата оставаше в плен и се превръщаше в призрак.