– Благодаря ми – каза Сера на змиорката.
– За какво по-точно? – попита тя.
– Не. Теб. Благодаря ти, змиорке – поправи се Серафина.
– Все едно. Просто се махай – каза онази.
Серафина пъхна торбата си в тунела, влезе след нея и се обърна, за да може да сложи големия камък на мястото му. Не искаше да оставя толкова голяма дупка в стената на моренското жилище. После запълзя заднишком, като буташе торбата си напред с опашка. Когато премина тунела за втори път, се озова в открити води. Внимателно огледа за следи от движение наоколо, но не забеляза нищо. Водите над нея бяха бистри и искряха. От ъгъла, под който слънчевите лъчи падаха във водата, тя прецени, че е пладне. Огледа се отново и откри, че се носи край задната част на терагогската къща.
Зад нея се простираха заоблени хълмове, населени с корали и водорасли, но Сера знаеше, че преди хиляди години, преди Атлантида да потъне, по тях са отглеждали грозде и маслини. Тя заплува към фасадата на къщата с надеждата, че оттам по-лесно ще се ориентира.
От другата страна равнината внезапно пропадаше надолу. В средата на образувалата се долина, по дължината на нещо, което някога е било улица, с левги се точеха развалини. Серафина застина в изумление. Не можеше да откъсне поглед от гледката. Трябваше да търси информация, да открива талисмани и да убива чудовище, но така се развълнува, че не можеше да помръдне. Очите ù се напълниха със сълзи.
– О – прошепна тя. – О, велика Нерия, погледни го!
Къщите бяха разрушени. Храмовете – срутени. Дворците – в развалини.
Беше тихо. Пусто. Самотно.
Но все така красиво.
Място, което Серафина отдавна виждаше във въображението си, но никога не се бе надявала, че ще го види и на живо.
Изчезнала мечта. Паднала империя. Изгубен рай.
Елизия, сърцето на Атлантида.
Три
Серафина стоеше и гледаше, без да мига, почти без да диша.
Повечето сгради се бяха срутили, когато островът бе унищожен, но тук и там някои все още стояха, или поне части от тях. Беше учила за Елизия в училище и беше записала няколко раковини за изкуството и архитектурата ù.
Ето там, в далечината, онова, дето прилича на купа, трябва да е амфитеатърът, помисли си тя. – А онова открито пространство, оградено с колони, е агората, градският площад. Ето го и острокона, който атлантидите са наричали библиотека.
Не можеше повече да се сдържа. Набързо изпя канта пракс заклинание за маскировка, което щеше да ù позволи да се слее с околността като октопод. Праксът, или простата песен, беше най-ниското ниво на русалската магия и не изискваше много енергия или майсторство. Веднага щом изпя заклинанието, тя заплува към руините на града.
След няколко минути стоеше на прага му. Гмурна се надолу, решена да влезе в града така, както го бяха правили предците ù – по улицата. Заплува напред, от време на време спираше, за да докосне колона или пиедестал, на който някога бе стояла статуя, и четирийсетте века, които бяха минали от разцвета на Атлантида, някак изчезнаха.
Влизаше в бедняшки и богаташки къщи. Времето и наносът бяха покрили почти всичко, но в една от къщите видя мозайка на мъж, жена и три деца – семейството, което бе живяло там. В друга попадна на статуя на морската богиня Нерия, по чудо останала недокосната. В трета къща откри човешки скелет – предположи, че е на жена, заради гривните и пръстените. Костите ù бяха тънки и обвити във водорасли. Миниатюрни рибки плуваха из черепа, влизаха и излизаха през очните кухини. Сякаш целият град е омагьосан. Коя ли е била тази? – замисли се Серафина с тъга. – Дали е познавала Шестимата магове, управлявали Атлантида? Дали е виждала талисманите им? На Сера страшно ù се искаше мъртвите да можеха да говорят.
Докато гледаше костите, я стресна внезапно движение отляво. Кинжалът за секунда се озова в ръката ù, но се оказа, че е просто рак, който пълзеше по стената. Тя въздъхна от облекчение, но се сети къде се намира – в царството на опафагите. Информацията, която ù трябваше, беше тук със сигурност, издълбана върху някой фронтон или каменен фриз. Колкото по-бързо я намереше, толкова по-добре.
Серафина заплува нататък, навлезе по-дълбоко в града, наострила очи и уши за всеки звук и движение. Заклинанието за маскировка ù позволяваше да приема цветовете на нещата, покрай които минаваше – пясъчните оттенъци на купчините камъни и тухли от срутените сгради, розовото и бялото на коралите, зеленото и кафявото на водораслите. В центъра на Елизия, знаеше тя, бе Палатата на шестимата царували, наред с храмовете на по-главните богове и богини от пантеона на атлантидите. Там бяха и острокона, и агората. Тези обществени сгради бяха по-обещаващи за целта ù, отколкото частните домове.