Слънцето я заслепяваше. Тя затвори очи и прие мисълта, че тук ще настъпи краят ù.
Прие, че се е провалила.
Тогава усети нечии ръце.
Дърпаха я. Някой влачеше тялото ù по грубия пясък сантиметър по сантиметър. Терагоги бяха. Дърпаха я по-далече от водата, за да я сложат в аквариум. Така постъпваха с морските създания.
Сера се опита да се бори, но не ù стигнаха силите. Инфантата ù ги бе отнела. Моля ви, богове, не позволявайте човеците да ме затворят. Нека да умра, молеше се тя.
Но не, ръцете я влачеха към морето. Изведнъж усети как живителните води я обгръщат. Главата ù се скри под повърхността.
– Серафина!
Тя видя едно дребно, разтревожено личице, което ù се усмихваше.
– Не сме закъснели! Жива си!
– Коко? – изхриптя тя. – Как... как... – не можа да продължи. Макар да беше във водата, все още ù бе много трудно да диша.
– Раковината! Онази, която слуша в острокона, преди да тръгнеш. След като отплува, аз я взех и я изслушах. Сетих се, че си тръгнала към „Деметер“, и те последвах!
– Сама? Как? – попита Серафина и се закашля силно.
– Не. Намерих помощ.
– Серафина... Богове, Сера, какво си направила?
Серафина познаваше този глас. Беше на Махди. Той я бе издърпал обратно във водата. Сега лежеше в прегръдките му.
Тя му се усмихна.
– Няма нищо... Намерих го...
Дъхът ù секна.
– Има нещо! Погледни я, Махди! Започвам да се плаша! – възкликна Коко.
– Поеми си дъх, Сера... просто си поеми дълбоко дъх.
– Посинява! – извика Коко. – Махди, направи нещо!
– Хайде, Сера... Не си отивай... Да не си посмяла, Серафина! Дишай! Моля ти се, моля ти се, дишай!
Трийсет и осем
Нийла се бореше като тигрова акула.
Нападателят ù я беше завлякъл зад един коралов риф. Все още стоеше зад нея, с едната си ръка бе запушил устата ù, а с другата я бе стиснал през кръста.
Няма да дам лунния камък на този мръсен ездач на смъртта, помисли си. – Няма!
Тя мяташе опашка и удряше неговата с всички сили. В един момент сграбчи ръката му и го одра силно. После впи зъби в ръката върху устата ù.
– Ох! Спри се де!
Спри се де?, учуди се Нийла. – Откога ездачите на смъртта казват „Спри се де?“
– Нийла, аз съм! Язид!
Нийла спря. Нападателят ù я освободи и тя се обърна. Ръцете ù литнаха към устата. Момчето пред нея беше кльощаво и изтощено, но определено бе Язид.
– О, богове! – възкликна тя и го прегърна.
За малко да направи брат си на кюфте. Сега го прегръщаше толкова силно, че той не можеше да диша.
– Извинявай, Яз! Съжалявам! Не знаех, че си ти. Ти си жив!
– Бях – измърмори той.
Тя го пусна, отплува назад и сложи ръце на кръста си.
– Къде, по дяволите, беше през цялото време? Защо не каза на никого, че си добре?
– Дълга история. После ще ти разкажа.
– Защо ме нападна? Изкара ми драконите!
– За да те опазя от цял отряд ездачи на смъртта. Тъкмо се готвеха да излязат през парадния вход. Щяха да те видят. Нямаше време за обяснения. Извинявай.
– Какво става? Те какво правят тук? Какви са тези знамена?
– Матали е техен.
Объркана, Нийла заклати глава. Права бях, помисли си.
– Ами мата-джи... пита-джи? – попита тя, а очите ù се напълниха със сълзи.
– Добре са. Живи са. Трахо ги държи под домашен арест, но не ги е наранил засега.
– Трахо в двореца ли е?
Язид кимна.
– Заедно с шефа си.
Нийла замръзна.
– Колфин? Той е тук?
Яз поклати глава.
– Не, Нийлс... Тя е тук.
Трийсет и девет
– Тя ли? – обърка се Нийла. – Колфин е той.
– Не е Колфин. Вземи – каза Язид и ù подаде перла невидимка. – Освободи заклинанието. Ще ти покажа за какво говоря.
Язид освободи заклинанието на своята перла и когато и двамата станаха невидими, поведе Нийла през Вътрешния императорски двор към двореца. Плуваха високо, почти до тавана, над главите на десетки ездачи на смъртта.
Кръвта на Нийла кипна, когато видя нашествениците в собствения си дом. Мръсни, долни убийци, мислеше си тя. – Нямате право да сте тук.
– Стой до мен – прошепна Язид.
Промъкнаха се в Императорските покои и застанаха под един от огромните полилеи. Покрай стените на залата се бяха наредили едри ездачи на смъртта с мечове в ръце.