– Ето я – посочи Язид русалката, седнала на императорския трон. – Запознай се с мозъка на операцията.
Нийла погледна надолу. Русалката на трона имаше дълга, кестенява коса, изумруденозелени очи и поразително красиво лице.
– Порция Волнеро! – изсъска Нийла.
– Самата тя – потвърди Язид.
Порция беше дукеса, нареждаше се сред най-високопоставените благородници в Миромара. Освен това беше майка на Лучия Волнеро.
– Ондалина не е замесена в нападенията. Астрид говореше истината – каза Нийла. Трябваше да съобщи на останалите.
– За какво говориш?
Нийла понечи да му обясни, но я прекъсна появата на Келефу, великия везир на Матали. Той влезе в залата и щом го видя, Порция заговори. Заповедническият ù тон ясно се чуваше и горе под полилея.
– Отворихте ли съкровищницата както поисках, Келефу?
– Да, Ваша светлост.
Келефу почти изплю думите и макар лицето му да остана безизразно, Нийла, която познаваше този горд и верен мъж, откакто се помнеше, видя омразата в очите му.
– Много добре – заяви Порция. Тя стана от трона и заплува към него. – Желая да получа диамантената тиара на Ахади за коронацията на Лучия в Миромара. Онази с Перлата на Малдивите в средата. Ще ù трябва и нещо за годежа. Сапфири, мисля, за да подхождат на очите ù. А за бъдещия ù съпруг, принц Махди, искам Изумруда от Брамапур. Ще изглежда великолепно на тюрбана му.
– Какво?! – Нийла едва се сдържа да не изкрещи думата.
– Шшшт! – отвърна Язид.
– Не бях в течение, че престолонаследникът ще се сгодява за дъщеря ви, Ваша светлост – каза Келефу. – Доколкото ми е известно, той е обещан на Серафина, принцеса на Миромара.
Очите на Порция потъмняха при споменаването на Серафина.
– Така беше, но за нещастие клетата принцеса загина. Вярваме, че е станало по време на нападението над Серулия. Нашият старателен капитан Трахо разпространи обяви из цялото кралство в опит да я намери, но до момента не сме чули нищо за нея. Макар да ни боли, се налага да приемем печалната истина.
– Колко тъжно, Ваша светлост.
– Истинска трагедия – рече Порция. – Искам нещата, които поръчах, да бъдат опаковани незабавно, Келефу. Възнамерявам да тръгна за Миромара утре сутрин.
– Трябва да предупредим Сера! – прошепна Нийла.
– Ще подготвя съответните формуляри и ще ви ги изпратя, Ваша светлост – каза Келефу. – Ще трябва да ги попълните, преди скъпоценностите да бъдат изнесени от съкровищницата.
– Всъщност не трябва – заяви Порция.
– Но редът е такъв. Тук нещата винаги са се вършели по този начин – възрази Келефу.
Порция кимна на двама от стражите си и те хванаха великия везир. Тя прокара пръст с оцветен в червено нокът през гърлото си и те го извлякоха от залата.
Порция се усмихна, докато гледаше подире им, после каза:
– Вече не.
Четирийсет
Серафина отвори очи. Не знаеше къде е. Водите около нея бяха тъмни. Лежеше на нещо меко. На една масичка наблизо гореше магмена лампа.
Тя безшумно плъзна ръка към хълбока си и кинжала, скрит в джоба ù.
– Всичко е наред, Сера. В безопасност си.
– Махди?
– Намираш се във ферма в едно село близо до Коста Брава. Фермата е на Карло и Елена Алета Роха. Те са верни на короната.
Серафина се изправи и седна. Виеше ù се свят. Цялото тяло я болеше. Огледа се. Седеше на тясно легло в малка стаичка, обзаведена просто, по селски. Завесите на единствения прозорец потрепваха от нощното течение. На маса под прозореца бяха сложени чайник и две чаши.
Махди седеше на стол до леглото. Взе ръката ù.
– Как се чувстваш?
– По-добре съм, щом държа твоята ръка, а не тази на призрак – каза тя тихо.
– Беше от потънал кораб, нали? Така каза Коко. Сера, кажи ми, че не си направила това, което си мисля, че си направила.
– Наложи се. У нея имаше нещо, което ми трябваше. Това бе единственият начин да го получа.
– Колко време я държа за ръка?
– Не знам. Два дни, може би. Или три. Всичко ми е малко мъгляво.
– Това не може да е вярно. Никой не би могъл да преживее толкова дълго в контакт с призрак от потопен кораб.
Сера разтърси глава в опит да я проясни. Да не би да беше объркала дните? Толкова беше изтощена, че не можеше да мисли ясно.
– Какво стана, след като с Коко ме издърпахте във водата? – попита тя.
– Припадна. Не получаваше достатъчно кислород. Посиня и спря да дишаш. Направих ти изкуствено дишане. Изкашля много въздух и започна да дишаш отново.
– Щях да умра, ако не беше ти, Махди. Спаси ми живота – каза Сера и стисна ръката му. – Как се озова тук? Не трябваше ли да патрулираш из Серулия?