Выбрать главу

Тя щеше да се врече на Махди.

Щеше да изживее тази нощ, тези скъпоценни няколко часа с него.

Щеше да вземе този мъж за свой съпруг.

– Да, Махди – каза тя. – Съгласна съм.

Четирийсет и едно

Карло Алета Роха се усмихна.

– Време е – каза той.

Той предложи ръка на Серафина и двамата заедно заплуваха от кухнята към градината на фермата. Карло беше нисък и жилест, с посивяла коса и загрубели ръце, които разкриваха, че си изкарва прехраната с тежък труд на скалисто дъно. Двамата с Елена отглеждаха миди.

– Дори да си бяхте пожелали специално такава нощ, нямаше как да е по-хубава – отбеляза той. – Приливът е висок, водите са тихи, а луната е пълна.

Сера направи опит да се усмихне.

– Добре ли сте, принцесо? Нервна ли сте?

– Много – призна тя.

– Просто не забравяйте едно – посъветва я Карло и сложи ръка върху нейната, – колкото и да сте нервна, Рафаел е хиляда пъти по-нервен от вас!

Сера се засмя. Карло бе прав. Русалката беше дочула колко е притеснен Рафаел от церемонията. Тъкмо бе излязла от стаята си и си нагласяше роклята, когато чу Рафаел и Елена да си говорят на долния етаж. Гласовете им се носеха нагоре.

– Няма да се справя! – казваше Рафаел. – Аз съм просто някакъв провинциален морски съдия, а те са кралски особи! Гласът ми, силите ми... Ами нямам достатъчно. На Махди и Сера им трябва по-добър заклинател. Трябва им канта мага. Трябва им...

Елена го прекъсна.

– Трябва им надежда. Това им дай. Те са просто двама влюбени. Не помниш ли какво беше чувството? Аз си спомням какъв беше, когато срещна Ана, боговете да я простят. Не можеше да свалиш очи от нея.

– Никога не свалих очи от нея. Нито веднъж за петдесет години. Тя беше всичко за мен – каза тъжно Рафаел.

– А Махди не може да свали очи от Сера. Не им трябва канда мага. Имат любов. Това е достатъчно – каза Елена. – Любовта е най-силната магия.

Куражът на Сера се върна, когато си спомни тези думи. Тя вече знаеше, че любовта е трудно нещо и изисква жертви. Щеше да ù е трудно да изпее годежния си обет на Махди с ясното съзнание, че може да ù бъде отнет във всеки момент, но нямаше да остави страха да ù попречи.

– Готова ли сте? – попита я Карло. Бяха стигнали входа към градината. Като повечето подводни градини, тя имаше не само ограда, но и покрив. Тънките преплетени стъбла на водораслите предпазваха насажденията от досадници.

– Да, готова съм – отвърна тя и изпъна рамене. – Благодаря ти, Карло. За това, че ме доведе до олтара. За това, че ме приюти. За всичко, което направихте с Елена.

Карло се усмихна с тъга.

– Би трябвало баща ви да ви заведе до жениха, принцесо. Добър човек беше.

Сера кимна, а болката от смъртта на родителите ù отново я прониза.

– Той е в сърцето ми – каза тя. – А ти си до мен. Щастлива съм, че и двамата сте с мен в този момент.

Карло целуна Сера по бузата и отвори портата към градината. Когато се озоваха в нея, очите на Серафина блеснаха от изненада.

– О, колко е прекрасно! – възкликна тя.

Под покрива на градината се носеха стотици лунни медузи и оформяха светещ балдахин. Между тях се стрелкаха ситни, сребристи риби лещанки и хвърляха отблясъци от светлината, която отразяваха. Градината беше пълна с цъфнали анемони във всякакви цветове. Тук-там между живите цветя като фенери се полюляваха виолетови жила – лилави медузи с дълги, къдрави пипала. Множество морски рози – плоски, изящни червеи, се преплитаха с червените анемони, а между тях пърхаха с пипалца екзотични морски лилии. По камъните и коралите из градината бяха поставени черупки от морски таралежи, пълни с миниатюрни магмени сфери, които пръскаха топла светлина.

Елена бе направила всичко това. Сера толкова се трогна от жеста, че очите ù се напълниха със сълзи.

Градината беше омайваща и Сера се влюби в нея, но видът на Махди, който я очакваше в края на пътеката, преизпълни сърцето ù.

Носеше тъмносиньо сако от морски лен, което ще да е било на мода преди трийсет години, взето назаем от Карло. Не искаше да носи униформата на ездач на смъртта за годежа си. Елена бе придала по-празничен вид на сакото с една жълта анемона, закрепена за единия ревер. Тъмната му коса свободно се спускаше по гърба му. Излъчваше сериозност, но топлите му кафяви очи се усмихваха. На нея.

Когато Серафина му се усмихна в отговор, усети как нервността ù изчезва без следа. Също както изчезнаха страховете и тревогите ù. Наблизо цял отряд ездачи на смъртта търсеха талисмана. Трахо държеше Серулия и нямаше да я предаде без бой. Сера не знаеше какво ù готви бъдещето, даже не знаеше дали с Махди ще доживеят това бъдеще. И все пак, когато срещна погледа му, се почувства напълно готова да посрещне всичко, което я очаква.