– Идваш ли? – попита Серафина.
– Идвам – той ù се усмихна. – Само искам да видя дали всичко е записано както трябва. Ти отивай, аз идвам след малко.
Серафина заплува към кухнята, но на прага се обърна. Махди вече не се усмихваше. Държеше пергамента и го четеше съсредоточено.
– Ако някой от нас се ожени за друг след тази церемония, въпросният брак ще е... – обърна се той към Рафаел.
– Невалиден – отвърна съдията. – Защо?
Серафина реши, че въпросът на Махди е доста странен. Защо го интересува вероятността някой от тях да се ожени за друг? Но тогава усмивката отново се появи на устните на Махди.
– Просто искам да съм сигурен, че няма да се опитате да ми я откраднете, господине.
Сера се успокои, че той се шегува, и заплува към кухнята, сподирена от смеха на Рафаел.
– Ех, синко – казваше той. – Едно време сигурно щях да опитам. Когато бях млад...
В кухнята Серафина я посрещна красиво подредена маса с най-добрите порцеланови съдове на Елена, спасени от потънали кораби, и прибори от старо, но лъснато до блясък сребро. В средата стоеше ваза с разноцветни морски ветрила, около които бяха сплетени ярки плоски червеи.
– Всичко е толкова красиво – възхити се Серафина и прегърна Елена. – Много ти благодаря.
Елена махна с ръка.
– Сигурна съм, че церемонията в двореца щеше да е много по-бляскава, принцесо.
– Да, но тук ми харесва повече. Не съм виждала по-прекрасна трапеза и никога не съм сядала на по-специална вечеря.
Всички се настаниха около масата. Ястията на Елена бяха великолепни и Сера си даде сметка, че умира от глад. Имаше морски марули, пълнени с пикантни розови плитчинни чушлета, солени пъпеши, пълнени с плажни сливи, както и миди собствено производство от фермата, глазирани със сок от охлюви. За десерт Елена беше направила мус от дънни череши.
Сърцето на Серафина бе пълно. Тя се огледа. Сватбата, която щеше да се проведе, когато тя навърши двайсет години и стане пълнолетна – ако ги навърши, щеше да бъде пищна официална церемония, която да узакони съюза ù с Махди. Ала тази вечер не бяха важни кралствата и съюзите между тях, беше важна любовта. Само ако можеха и нейните, и неговите родители да са с тях. Сякаш усетил тъгата ù, Махди я хвана за ръката. Тя му се усмихна. Сега той беше неин и тя беше негова.
– Трябва да тръгвам – каза той тихо.
Серафина кимна. Знаеше, че трябва да се върне при войниците си в лагера, който бяха направили наблизо. Предполагаше се, че в момента търси камъка на Нерия. Той се сбогува с всички, благодари прочувствено на Карло, Елена и Рафаел и после Сера го изпрати навън.
Лунните лъчи проникваха необезпокоявани в дълбините на морето, проблясваха по перките на леферите и скумриите и очертаваха силуетите на акулите и скатовете.
– Ако плувам цяла нощ, ще стигна в лагера на сутринта. Утре ще открия „Деметер“ и ако имам късмет – огърлицата. В очите на Трахо ще стана истински герой – каза той с горчивина.
– Ти наистина си герой – увери го Серафина. – За мен. За народите ни. Един ден всички ще го узнаят.
Той сведе очи към нейните.
– Mērē dila, mērī ātmā – прошепна той. „Сърце мое, душа моя.“ Прегърна я и я притисна към себе си. – Обичам те, Серафина. Каквото и да се случи, не го забравяй – настоя той. – Ти си моя. Завинаги. Повярвай. Кажи ми, че ми вярваш.
– Стига, Махди. Започваш да ме плашиш – каза тя. – Сякаш отиваш на смърт.
– Има и по-лоши неща от смъртта на този свят – възрази той. – Кажи ми, Серафина. Веднага. Кажи, че ми вярваш.
– Вярвам ти.
– Пак ще се срещнем някой ден. На по-добре място – каза Махди. Гласът му бе дрезгав. После се обърна и заплува в тъмните води.
– Обичам те, Махди – промълви Сера.
Той обаче бе изчезнал от погледа ù.
Четирийсет и две
– Още малко – каза Серафина.
Коко беше напълно изтощена. От четири дни плуваха по теченията. Сера се опита да убеди момичето да остане във фермата. Там беше в безопасност. Карло и Елена се бяха влюбили в нея. Но Коко отказа. Не искаше да се отделя от Серафина.
Сега бяха на около пет левги от Серулия, тъкмо влизаха в селцето Басофондо. Серафина се насочи към една странноприемница, за която видяха указателни знаци, но тя бе пълна. Опитаха се да си намерят стаи в още две, но и там беше пълно. Серафина се почуди какво става. Накрая откриха малък хотел в източния край на селото.
– Останала ни е една свободна стая. Малка е. Ще трябва да спите в едно легло. И вие ли сте тръгнали към Серулия? – попита я русалката на рецепцията.
Серафина се поколеба. Не искаше да разкрива намеренията си пред първия срещнат.