През първата нощ след бягството си пренощуваха в пещера. Там Язид разказа на Нийла защо двамата с Махди са се присъединили към Хищниците, а тя му разказа за кошмара си, докъде я бе довел той и какво бе научила.
– Яз? Май е време да тръгваме – каза Нийла и стана.
– Яз? Яз! – викна тя и щракна с пръсти пред лицето му.
– Извинявай. Готова ли си? – попита той и също се изправи. Все още се въсеше.
– Какво има? – попита Нийла, която не бе свикнала брат ù да изглежда толкова мрачен и сериозен. – Къде се беше отнесъл?
– В двореца. Гледах как Порция Волнеро праща великия ни везир на смърт.
– Хайде да не мислим за това сега. Или за мата-джи и пита-джи. Трябва да плуваме. Да намерим Махди. Да предупредим Сера. Да потърсим помощ.
– Тя ще си плати за това, Нийла. Келефу беше невинен. Не заслужаваше да умре.
– Порция е напълно луда – каза Нийла. – Планът няма как да се осъществи. Как така ще коронясва Лучия за кралица? Само русалка с меровингианска кръв може да седне на трона на Миромара. В момента има само една такава русалка и това не е Лучия. Алития ще ù откъсне главата.
– Е, това е някакво успокоение – рече Язид.
– Но как е възможно Порция изобщо да си го помисли? Това не мога да разбера. Тя знае какво ще стане. Как е възможно да си седи и да гледа как едно кръвожадно чудовище убива дъщеря ù? – Нийла поклати глава. – През цялото време със Сера бяхме сигурни, че Трахо е изпратен от адмирал Колфин, но сега се оказва, че Порция е тази, която дърпа конците.
– Явно е работела за Трахо от самото начало – предположи Язид.
– Помогнала му е да завладее Серулия, за да има достъп до миромарските води и да търси талисмана – същия, който Сера търси в момента – рече Нийла.
– А в замяна Трахо ще ù позволи да сложи дъщеря си на трона на кралството и да я сгоди за Махди, бъдещия владетел на Матали. Владетел, който Трахо вече контролира. Или поне така си мисли.
– И то на империя, която вече е под негов контрол. И чиито води и хора използва, за да търси лунния камък на Нави. Богове, Яз, къде ще му излезе краят? – попита Нийла.
– Да се надяваме, че в Серулия – отвърна Яз.
– Как така?
Той ù разказа как Хищниците са се сдобили с достоверна информация, че Валерио, главнокомандващият на Миромара, е успял да спечели подкрепата на коболдските гоблини.
– Ако информацията ми е точна, Валерио в момента плува към града – завърши Яз.
– Достатъчно ли е силен да спре Трахо? – усъмни се Нийла.
– Не знаем. Зависи колко войници са му дали коболдите. Зависи и от драконите. Коболдите имат ли дракони? Защото знаем със сигурност, че ездачите на смъртта имат много – обясни Язид.
– Между другото, къде се намираме? Наближаваме ли Серулия? – попита Нийла неспокойно.
– В Миромара. По-точно, във водите, които гогите наричат Средиземно море. Точно където бяхме и последния път, когато попита.
– Още ли сме тук? Кога ще стигнем до Адриатическо море?
– Вероятно утре сутринта, ако продължим да поддържаме тази скорост.
– Трябва да успеем да стигнем навреме, за да кажем на Сера за Волнеро. Порция има значителна преднина.
– Е, да, така става, когато се возиш в колесница, теглена от дванайсет риби-чук. А ние досега успяхме само веднъж да хванем на стоп една китова акула. Между другото, кога научи китски?
– Не съм учила. От кръвния обет е – каза Нийла. – Поне тези сили още не са изчезнали.
Язид вдигна глава.
– Виждам гигантска манта над нас – съобщи той. – Поприказвай ù малко на скатски, Нийлс, съгласна ли си? Виж дали ще ни откара донякъде. Да намалим преднината на Порция.
Четирийсет и четири
Серафина чу коболдската армия, преди да я види.
За разлика от морските хора, гоблините имаха крака и сега дъното на морето трепереше под маршовата им стъпка.
– Чуваш ли, Сера? Трябва да са един милион! – прошепна Коко. – Само погледни този облак пясък! Тръгвам към главното течение с останалите. Искам да ги видя отблизо.
Серафина я сграбчи за ръката.
– А, не, не си познала, Коко. Ще чакаш тук. Може траховите ездачи на смъртта да ги причакват в засада.
Серафина и Коко се бяха скрили зад една скала над Гранде Коренте, главното течение на Серулия и главен път към града. Оттук щяха да видят Валерио и армията му, преди да влязат в Серулия.
Хиляди хора се бяха събрали край течението, гледаха и чакаха.
Сера се тревожеше за тях. Ако Трахо нападнеше, щяха да се окажат насред битката.
– Сера, виж! – посочи Коко.
Първите редици гоблини се появиха иззад един хълм. Едри и мускулести, с набити, мощни крайници, войниците носеха най-различни оръжия – двуостри брадви, дълги мечове, алебарди и тежки чукове, всичките изковани от коболдска стомана. Чертите на лицата им разкриваха, че са от племето на фойеркумпелите: две ноздри, но без нос, прозрачни очи, усти без устни, пълни с остри зъби, и уши, които бяха издрани и безформени от множество битки.