Безпокойството на Серафина нарасна, когато си спомни видението, което бе получила в пещерите на йелите – в него един такъв гоблин се готвеше да я нападне.
– Къде е чичо ми? – замърмори тя, докато се опитваше да го открие в тълпата гоблини.
– Не го виждам. Чакай... ето го! – възкликна Коко. – Ей там, отзад!
Валерио, с бляскави доспехи, яздеше сребърна колесница сред редиците на коболдите. В едната си ръка държеше поводите на четири великолепни черни морски коня. Другата вдигна за поздрав на множеството.
Когато миромарците го видяха, водата се разтърси от радостни възгласи. Всички се втурнаха към течението, за да поздравят освободителя си.
Серафина оглеждаше със страх портите на града, близките скали и рифове, и водите над хората. Очакваше войските на Трахо всеки момент да нападнат. Само че не се появи никой. Водите бяха зловещо спокойни.
Колесницата на Валерио мина покрай нея и Коко, виковете на хората станаха оглушителни.
– Хайде! Пропускаме посрещането! Да плуваме! – избъбри Коко и без да чака отговор, се стрелна напред, последвана от Абелар.
– Коко! – извика Серафина. – Връщай се тук!
Малката русалка беше твърде далеч, за да я чуе. Серафина нямаше избор, затова я последва. Все още беше маскирана като авантюристка, но се съмняваше, че някой ще я разпознае, дори да беше облечена с най-официалните си кралски одежди. Те имаха очи само за Валерио.
– Коко! – повика тя. – Коко, къде си?
Докато търсеше момичето из тълпата, видя едно момченце, което си проправи път през навалицата и се доближи до един от гоблините. Вместо да се усмихне на детето, създанието го срита. Няколко метра по-напред по Гранде Коренте една русалка предложи на коболдски войник венец от водорасли. Той я зашлеви.
Чичо ми не знае, каза си Серафина. – Не знае, че войските му се държат лошо. Щом се добера до него, ще му кажа какво правят. Не може да се отнасят така с хората.
Докато гледаше как коболдите маршируват редица след редица, Сера мерна една бронзова опашка в тълпата.
– Коко! – извика тя. Метна се след нея и я хвана за ръката. – Не прави повече така!
– Хайде, Сера! Да плуваме след тях! – рече Коко, понесена напред от вълнението си.
– Не, не се отделяй от мен. Още се чудя къде са ездачите на смъртта.
– Ето ги! До портите. Всичко е наред, Сера. Виж! – посочи Коко.
Сера погледна към портите. Коко бе права. Допреди малко там нямаше ездачи на смъртта, но сега се бяха появили и не изглеждаха така, сякаш щяха да атакуват. Бяха се строили в две редици по дължината на течението, а копията им сочеха нагоре в знак на почит към чичо ù.
– Предали са се! – възкликна тя. – Трахо е разбрал, че коболдите са повече от неговите войски. Той ще предаде града мирно, Коко. Няма да има битка.
– Нали ти казах! – рече Коко.
Сърцето на Серафина се изпълни с радост. Тя пусна ръката на Коко и я прегърна.
– Да плуваме! Трябва да стигнем до чичо ми! – каза тя.
Поведението на гоблините още я притесняваше, а и присъствието на ездачи на смъртта, дори да стояха мирно, я караше да се чувства неспокойна, но най-важното бе, че чичо ù се е върнал и градът е негов. Тя заглуши тревожните си мисли и заплува напред. Нямаше търпение да вземе участие в триумфалното завръщане на Валерио. Нямаше търпение и да види Махди и да заеме мястото си до него за публичния им годеж. Когато церемонията приключеше, тя щеше да попита Валерио дали има някакви новини от брат ù. После щеше да му покаже Камъка на Нерия и да му разкаже какво трябва да се направи оттук нататък.
Двете с Коко бяха последвали останалите миромарци към Колизея. Тук бе започнало всичко и тук щеше да свърши.
Битките бяха приключили.
Нашествениците бяха победени.
Най-сетне, помисли си Серафина, всичко свърши.
Четирийсет и пет
Черните морски коне на Валерио докараха колесницата до средата на Колизея. Той слезе от нея насред неспирни радостни възгласи.
Серафина, заедно с Коко, която плътно я следваше, се опита да си проправи път през гъстите тълпи и да стигне до чичо си. Трябваше и тя да участва в годежа.
Един коболд грубо ù препречи пътя с пиката си.
– Gå tilbake! – изръмжа той гръмовно. – Назад.
– Но аз трябва да се видя с главнокомандващия. Той е...