– Tilbake! – извика коболдът и навря острието на пиката си в лицето ù.
Серафина го разбра и направи каквото ù казваше. Двете с Коко заплуваха към амфитеатъра и седнаха. Абелар се скри под седалката на Коко и загледа през перките на опашката ù. Сера реши да изчака, докато всички се настанят и чичо ù обяви началото на годежа. Тогава щеше да разкрие присъствието си. Навсякъде около тях хората изразяваха шумно радостта си от пристигането на Валерио, но Серафина забеляза, че най-силните възгласи идваха от коболдските гоблини и от ездачите на смъртта. Нещо се бе променило. Празничната атмосфера от Гранде Коренте бе изчезнала. Сега миромарците изглеждаха предпазливи и недоверчиви.
На един от редовете под двете с Коко седеше мъж, който не викаше с особено желание. Един коболд го забеляза и го удари.
– Heie høyere! – изкрещя създанието. – Викай по-силно.
Серафина се огледа и видя, че по цялото протежение на горния край на Колизея стояха ездачи на смъртта. Бяха много и с копия в ръце.
Дори да искаме да си тръгнем, няма да можем, помисли си тя неспокойно.
После видя нещо, от което ù настръхнаха перките. Над главите на ездачите на смъртта се вееха знамена. Бяха червени с черен кръг в средата – същия флаг, който бе видяла в Лагуната.
– Нещо не е наред, Коко – прошепна тя. – Не спирай да се усмихваш и да викаш.
– Нещо определено не е наред – съгласи се Коко и кимна към кралската ложа.
Серафина проследи погледа ù. Пред ложата, на подиум, стоеше златната корона на Мероу. Зад нея имаше два богато украсени трона. Последния път, когато Серафина влезе в Колизея, на троновете седяха майка ù и император Билаал. Този път тронът на майка ù бе празен, а на другия седеше Махди.
Лицето му бе мрачно. Беше облегнал ръце на подлакътниците и ги стискаше с всичка сила. Носеше черната униформа на ездачите на смъртта и черен тюрбан от морска коприна. В центъра му блестеше Изумруда от Брамапур. Серафина го позна. Преди стоеше в тюрбана на Билаал. Защо Махди не се усмихваше? Защо не я търсеше в тълпата?
Сера продължи да оглежда кралската ложа с надеждата да намери отговорите на въпросите си. Точно зад Махди седеше Порция Волнеро, облечена с пищна рокля от златиста морска коприна. Би трябвало да седи заедно с останалите дукеси на кралството, но вместо това се бе настанила на стол, чиято украса беше съвсем малко по-оскъдна от тази на двата трона. Усмихваше се безметежно. Другите дукеси не се усмихваха.
Усещането на Сера, че нещо не е наред, се засили.
Трябваше да говори с Махди и да разбере какво става. С надеждата, че никой от гоблините не я наблюдава и че възгласите на хората ще заглушат гласа ù, тя затвори очи, наведе глава и тихо изпя конвока, насочена към него. Не успя. Пое си дълбоко дъх, събра всички сили и отново опита.
Махди... Махди, аз съм! Моля те, отговори!
Сера отвори очи и ги впери в Махди, решила, че с усилие на волята ще го накара да я чуе. Този път заклинанието бе успешно. Очите на Махди се разшириха. Той заоглежда амфитеатъра.
Тогава Серафина чу гласа му. В главата си.
Сера! Ти ли си?
Да! Тук съм, в Колизея. Вляво от теб. По средата.
Рискува да му помаха леко. Махди я видя. Въпреки че беше много далече от ложата, тя забеляза как пребледнява.
Сера, излизай оттук!
Защо? Какво има?
Напусни Колизея! Бързо!
Не мога! Ездачите на смъртта са блокирали изходите.
Тук си в голяма опасност. Ако разберат... ако те видят...
Ако кой разбере? За какво говориш?
Преди Махди да успее да отговори, се разнесе оглушително фанфарно приветствие. Шумът развали конвоката.
Валерио заплува към кралската ложа сред още по-силни възгласи.
– Миромарци, благодаря ви! – извика той и вдигна ръце за тишина. – Благодаря ви за сърдечното посрещане! Радвам се, че съм пак сред вас. Вие страдахте. Загубихте кралицата си. Загубихте столицата на кралството си. Днес съм тук, за да ви я върна.
Публиката отново нададе радостни възгласи, но те не бяха достатъчно въодушевени за коболдите. На няколко седалки от Сера и Коко седеше семейство, което един гоблин заплаши.
– Heie, dårer! Før du blir goblin kjøtt! – изръмжа той. – Викайте, глупаци! Преди да ви превърна в гоблинска мръвка.
– Сключих мир с враговете ни – продължаваше да говори Валерио. – Доведох приятели от Севера, които да запазят този мир и да ни помогнат да възстановим града. Но това не е достатъчно. Кралството ни има нужда от водач, ако искаме да излезем от мрака, в който бяхме потопени, и да влезем в едно светло бъдеще. Всички скърбим за скъпата ни Изабела, отнета ни твърде рано. Скърбим за дъщеря ù, Серафина, убита при нападението над двореца.