Това не може да се случва, мислеше си тя. – Не е възможно. Алития е дело на боговете. Не може да сбърка.
Валерио заплува към Лучия. Взе ръцете ù и я целуна по челото.
После се обърна към зрителите и с тържествуваща усмивка каза:
– Добри хора! Давам ви вашата нова кралица… Лучия Волнеро… моята дъщеря.
Четирийсет и седем
На Серафина ù се зави свят. Сега всичко ù се изясни и ù призля. Как е могла да не забележи? Лучия, с гарвановочерната си коса, дълбоките сини очи и сребристи люспи беше точно копие на Валерио. И на Изабела всъщност. Тя приличаше повече на меровингианския род от самата Серафина.
Нищо чудно, че Валерио така и не се бе оженил, и нищо чудно, че Порция се бе омъжила. Тя бе избрала мъж, който прилича на Валерио, само няколко седмици, след като кралица Артемезия, бабата на Серафина, бе забранила брака между сина си и Порция. Защото е носела детето на Валерио. Този мъж, Сеян Адаро, бе умрял скоро след раждането на Лучия. Дали Порция и Валерио бяха продължили връзката си през всички тези години?
Сега коболдите за пореден път сплашиха тълпата и всички се радваха шумно, а Валерио отново вдигна ръце за тишина.
– Да, вярно е, добри хора. Лучия Волнеро е моя дъщеря, зачената с майка ù, дукесата, преди деветнайсет години. Тя е наследник от династията на Меровингите, както потвърди и Алития. Лучия искаше да запази произхода си в тайна и да прекара живота си скромно в служба на кралството. Но тъй като загубихме кралицата и принцесата и тъй като само русалка от меровингиански произход може да седне на трона на Миромара, тя смело и самопожертвователно се съгласи да поеме ролята на ваш владетел.
Разцъфнала от радост до баща си, Лучия разтегли устни в баракудената си усмивка.
Валерио отново вдигна ръце за тишина.
– В съответствие с повелите на Мероу сега Лучия ще пристъпи към втората част на своето докими и ще изпълни традиционното песен-заклинание.
Лучия заплува напред и започна да пее. Серафина очакваше да заекне, да сбърка някоя нота, защото това песен-заклинание беше извънредно трудно. Самата тя се упражнява в продължение на почти цяла година. Но Лучия не заекна. Нито веднъж. Владееше магията отлично. Песента ù беше безгрешна. Красивият ù глас – омайващ.
Как е възможно? – почуди се Серафина. Как бе възможно да пее песен-заклинанието на Мероу толкова безпогрешно, ако никога не се е упражнявала? Със смразяваща кръвта яснота, тя видя отговора: Лучия се беше упражнявала. Дълго се бе подготвяла за този момент.
Когато Лучия завърши песен-заклинанието, амфитеатърът избухна. Радостните възгласи бяха оглушителни. Ръкоплясканията не стихваха. Както и преди, най-ентусиазирани бяха коболдите и ездачите на смъртта.
– Благодаря ви! Благодаря ви, добри хора! – извика Валерио, когато шумът позаглъхна. – За да осигури стабилността на кралството и продължението на рода на Мероу, сега Лучия ще размени сватбени обети с избраният ù годеник и ще обещае да даде на кралството дъщеря.
Валерио се обърна към кралската ложа и погледна Махди.
– Ваша светлост, бихте ли се присъединили към нас...
Четирийсет и осем
Махди се надигна от трона си.
– Не можеш да ми причиниш това – прошепна Серафина. И тя започна да се изправя от мястото си.
– Сера, не! – каза Коко и я дръпна да седне.
– Коко, трябва. Аз...
...не мърдай... моля... опасност...
Това бе Махди. Отново беше в главата ù.
Махди, не можеш да го направиш... заговори тя.
СЕРА, ВЕДНАГА СЕДНИ!
Този глас бе толкова силен, че Серафина се уплаши да не ù е спукал тъпанчетата.
Нийла? – помисли тя немощно, когато болката в главата ù понамаля.
Чу ли ме? О, слава на боговете! Не знаех дали конвоката ми ще подейства.
Дали съм те чула? Ти направо ми взриви главата! Къде си?
Тук, в Колизея. Не мърдай от мястото си, Сера. Не. Мърдай.
Но аз трябва да кажа на чичо...
Нищо. Нищо няма да му казваш. Нищо няма да правиш.
Но това е огромна грешка! Той го прави заради кралството. Успял е да сключи примирие с ездачите на смъртта. Слага Лучия на трона, защото ме мисли за умряла. А сега ще я сгоди за Махди. Ако успея да стигна до него, да му кажа...
Ако станеш от мястото си, си мъртва.
Това беше нов глас, но Серафина го позна.
Язид? – удиви се тя. – Какви ги говориш? Защо да...