– Принцесо – прошепна някакъв глас.
Серафина се обърна.
– Николо! – възкликна тя, когато разпозна момчето от съпротивата, което вече смяташе за приятел.
– Усмихнете ми се, сякаш сме стари приятели – инструктира я Николо, самият той ухилен идиотски. – И не спирайте да плувате, като че ли се връщаме в родния си квартал. Не спирайте. Двама коболдски войници ни наблюдават.
Послушаха го.
– Край – заяви мрачно Язид.
– Мисля, че не – възрази Николо. – Принцесата изглежда много по-различно отпреди. И аз самият я познах само защото съм я виждал с дрехите ù на авантюристка. И защото Коко е с нея. Към главната квартира ли сте тръгнали?
– Да – каза Серафина.
– Така си и помислих. Затова дойдох. Забравете. Току-що я претърсиха коболдите. Миналата седмица задействахме бомба под казармата на ездачите на смъртта.
– Това вие ли бяхте? – възхити се Язид. – Добра работа!
Николо продължи:
– Да, ние бяхме, но сега Трахо иска да си отмъсти. Гоблините ходят от къща на къща и търсят членове на... наши приятели. Повечето успяхме да се спасим, но Фосегрим, Алесандра и Доменико не можаха.
Коко прехапа устни и стисна ръката на Серафина до болка. Абелар, усетил, че стопанката му е разстроена, започна да кръжи около нея притеснено.
– Аз... приятелите ни... всички сме се насочили поотделно към Дупката – сметището на север от града. Ще се срещнем в гората от водорасли на западния му край. Ще изчакаме, докато падне мрак, и после ще тръгнем към едно ново убежище – в адзурите, сините хълмове. Трябва да дойдете с нас. Всички вие. Прекалено е опасно да останете тук.
Серафина погледна Нийла и Язид. Те кимнаха.
– Благодаря ти, Николо – каза тя. – Ще се видим там.
Веднага щом той отплува, Серафина обясни на Яз как да стигне до гората от водорасли.
– Чакай малко, защо ми обясняваш? – усъмни се той. – Ти идваш с нас.
– Ще се срещнем там. Първо трябва да свърша нещо друго. Имаш ли някакви перли невидимки?
– За какво са ти... – започна Язид. После заклати глава. – Няма начин, Сера. Да не си откачила?
– Дай ми една перла, Яз. Трябва да разбера дали и той участва в заговора.
– Съжалявам, свършиха ми.
– И без тях ще отида.
Язид изруга, но се предаде и извади перла невидимка.
– Ще се срещнем в гората – каза Серафина. – След един час.
– Един час – повтори Язид. – Иначе тръгвам след теб.
– Моля те, Сера... – промълви Коко с разширени, уплашени очи.
– Ще дойда – увери я Серафина и ù се усмихна. – Ще успея. Обещавам.
Нийла отведе Коко настрана. Усмивката на Серафина угасна. Тя хвана Язид за ръката и пъхна нещо в нея. Той сведе поглед и видя, че държи огърлица с огромен син диамант в средата.
– Дай я на Нийла, ако не дойда – каза тя.
Петдесет
Серафина, все още видима, се вмъкна сред останките от тронната зала на двореца в Серулия.
Мина по таен тунел, който водеше дотук от конюшните. Беше рисковано, но тя нямаше избор. Заклинанията на перлите невидимки често спираха да действат внезапно, затова тя не искаше да използва перлата, която ù даде Язид, преди да стигне до целта си. Дворецът беше огромен и Сера знаеше, че ще ù трябва време, за да открие чичо си.
И наистина доста време ù отне, докато се промъкне между двама коняри и трима ездачи на смъртта, за да стигне до конюшните. За щастие те бяха твърде заети да пият посидонско вино в чест на докимито на Лучия и не забелязаха Сера, която преплува полигона на войниците, държейки се ниско над дъното и скрита от натрупаните бали морска слама.
Докато плуваше през тронната зала, тя се насочи към дупката на мястото на източната ù стена. През нея се вливаше бавно, някак скръбно течение. По краищата на дупката се бяха заселили анемони и водорасли. Тя стигна до трона и се наведе, за да докосне пода до него. Остана така доста време, свела глава, потънала в спомени за майка си. После се изправи и се отдалечи.
В този момент някакво движение привлече вниманието ù. Тя се извъртя в посоката, откъдето бе дошло, с кинжал в ръка, преди да осъзнае, че вижда собственото си отражение в огромните огледала, които покриваха отсрещната стена.
За момент Сера се уплаши, че зад мрежата от пукнатини по сребристите повърхности се спотайва Оладелго, или – още по-лошо, човекът без очи. Но огледалата бяха празни.
Извади перлата невидимка от джоба си и освободи заклинанието. Оставаше ù само да прецени къде би могъл да е чичо ù. Покоите му се намираха в северното крило на двореца и тя реши да започне оттам. За да стигне северното крило, трябваше да преплува покрай заседателната зала на майка си в северния коридор. Когато наближи залата, видя, че вратата е затворена, но отвътре се дочуваха гласове.