Валерио кимна.
– Права си, любов моя. Права си, разбира се.
Порция се усмихна.
– Не бива да губиш смелост. Не и сега. Почти постигнахме целта си. Скоро никой не ще може да ни се опъне.
– Има ли новини за Дезидерио? – попита Валерио. – И за Серафина?
– По следите на Дезидерио са пратени ездачи на смъртта. Още не са го намерили, но ще го намерят. Що се отнася до Серафина, тя се оказа доста по-трудна за хващане, отколкото очаквах. Но рано или късно, късметът ù ще свърши. На всеки, който ме попита, казвам, че е мъртва и скоро това ще бъде истина. Ездачите на смъртта имат ясни заповеди и ще ги спазят. Престолът на дъщеря ни не може да бъде осигурен, докато дъщерята на Изабела е жива.
На вратата се почука.
– Влез! – каза Валерио.
В залата доплува прислужник.
– Ваши светлости – каза той, – тържествената вечеря е сервирана.
Валерио подаде ръка на Порция и двамата излязоха от заседателната зала. Когато вратата се затвори след тях, Серафина усети непреодолимо желание да потроши помещението, да унищожи всичко, което Валерио и Порция бяха докосвали. Успя да се пребори с него. Само глупаците издаваха присъствието си на врага.
Тя излезе обратно през прозореца и заплува към гората от водорасли, където я чакаха приятелите ù. Язид бе прав. Трябваше да се махнат от Серулия. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Докато плуваше, Сера запя ламентацио – погребална песен.
Току-що бе изгубила още един член от семейството си.
Петдесет и едно
Серафина се облегна на скалата и се загледа между стъблата на водораслите. Падаше мрак. Видя как лунните лъчи се проточиха по водата.
– „За щастие.“ Така каза. „За щастие Избаела е мъртва...“ И се усмихна, и отпи от виното си.
Гласът ù секна. Коко я прегърна през кръста. Нийла я целуна по бузата. Яз хвана ръката ù.
– О, Сера – промълви Нийла. – Ужасно съжалявам.
Накрая, когато отново бе в състояние да говори, Сера каза:
– Някой държи един от талисманите. Черната перла на Орфео. Не знам кой е, но знам, че Валерио и Порция му помагат. Яз, Нийла, вие знаете ли нещо? И нещо за лагери и затворници?
Нийла ù разказа всичко, което ù се бе случило, след като се разделиха в инкантариума.
На Сера ù призля от описанието на трудовите лагери.
– Как са могли да направят такова нещо? Как е могъл чичо ми да го направи? – запита тя. – Нищо не може да го оправдае. Дори деветнайсет години очакване.
– Трябва да научим кой е този той – отбеляза Язид и пусна ръката ù.
– Трябва да вземем черната перла от него – добави Серафина.
– Първо трябва да се измъкнем оттук – напомни Нийла.
Водораслите, сред които се бяха скрили, растяха толкова нагъсто, че им се налагаше да се носят във водата прави. Нямаше място да седнат и да си опънат опашките.
– Кой липсва? – попита Язид.
– Бартоломео и Лука – дойде отговор измежду водорасловите стъбла. Николо.
– Чакаме още половин час и плуваме към убежището – каза Яз.
Серафина чу тупване. Коко беше задрямала, както си стоеше права. Главата на детето бе паднала на рамото на Серафина.
– Ще отида малко по-навътре – прошепна тя и вдигна Коко на ръце. – Ще се опитам да намеря място, където ще може да легне. Няма да се отдалечавам. Свирнете, когато пристигнат останалите.
Язид кимна и Серафина заплува между високите, къдрави стъбла. Абелар я последва. След няколко минути се озова на малка полянка, само че тя не беше празна, както се надяваше. Беше заета от две продълговати могили. Върху всяка от тях бяха нахвърляни парчета от бронзови статуи. Тя видя част от торс на едната. Ръка. Плака с надпис. Перки. Част от опашка.
Серафина се наведе и внимателно постави Коко на земята. Малката русалка мигновено се събуди.
– Какво става? – попита тя уплашено. – Ездачи на смъртта ли?
– Шшшт, Коко, няма нищо. Просто търсех място, където да поспиш спокойно – отвърна Серафина.
Коко премигна срещу могилите.
– Какво е това? Гробове ли? – попита.
– Така мисля – каза Серафина.
Тя се приближи и видя, че парчетата бронз не бяха случайно нахвърляни – бяха подредени съвсем целенасочено. Опашките бяха в долната част на могилата, а лицата на статуите – в горната. Тя се наведе, за да види по-добре тези лица, и смаяна, осъзна, че ги познава. Това бяха лицата на родителите ù.
Мъката отново я заля. Тя се свлече на земята, недоумяваща как е възможно сърцето ù да бъде разбивано отново и отново и да продължи да бие.