„Парчета статуи върху гробовете, помисли си тя. – От статуи в Серулия са.“ Позна тази на майка си. Някога тя стоеше на един площад във фабрата. Приликата с живата Изабела беше огромна.
Най-отгоре на всеки от гробовете имаше ръчно изписани табелки, които известяваха, че в тях лежат кралица Изабела и нейният консорт, принц Бастиаан. ПОЧИВАЙ В МИРНИ ВОДИ, пишеше под всяко име.
Сера прокара пръсти по името на баща си. В следващия момент чу шумолене между водораслите и след малко пред нея изскочи възрастен мъж с ръждиво копие в ръка. Приличаше на бодливка – опашката му отгоре беше сива, а отдолу оранжева, перките му бяха къси и заострени.
– Какво правите тук? – попита той ядосано, насочил копието си към нея.
– Отдаваме почит – отвърна Серафина.
– А – рече той и свали копието. – Е, няма проблем, значи. Реших, че може да сте от ония мръсни гадове, дето убиха кралицата и съпруга ù.
– Не – каза Серафина. – Даже не знаехме, че са погребани тук. Кой ги погреба?
– Аз. Фраменто ме викат. Живея ей там – той посочи с палец зад гърба си. – Изкарвам си прехраната, като ровя из боклука и продавам каквото намеря. Една нощ намерих малко повече, отколкото очаквах – две тела, увити в килим, подгизнал от кръв.
Сера потрепери при тези думи, но се овладя за секунди. Не искаше старият мъж да я познае.
– И ето ти ги Изабела и Бастиаан – продължи Фраменто. – Биячите на Трахо сигурно са искали да се отърват от тях без много шум, та народът да няма къде да се събира да отдава почит. Сърцето ми се скъса, като ги видях. И бая се ядосах също. Отнесох ги и ги погребах както си трябва.
– Това е било много мило от твоя страна – каза Серафина. Изпитваше огромна благодарност към стареца, а не можеше да я сподели с него.
– Не е кой знае какво. Де да можех да направя повече. Първо нямах с какво да украся гробовете, но после Трахо почна да сваля статуите и успях да събера няколко парчета и да го донеса тук. Отпървом никой не знаеше за гробовете, но един-двама, без да щат, се озоваха тук и пуснаха приказката. Сега все повече хора идват да отдадат почит. Ще ви оставя на спокойствие – той докосна крайчеца на каскета си и изчезна.
Коко, която оглеждаше гробовете отблизо, каза:
– О, не. Сера, виж – посочи тя купчинка до горния край на гроба на Изабела. Беше короната, която бе украсявала главата на статуята. Не беше сребърна или златна, а от червени коралови клонки – дар от морето.
– Сигурно се е пропукала и е паднала, когато Фраменто е сложил лицето на гроба – каза Коко, докато Абелар душеше парчетата. – Ще я оправя. Много съм добра в канта пракс. Преди все чупех нещата на Ели и винаги успявах да ги оправя, преди тя да разбере.
Момичето седна на земята и започна да сглобява короната.
Серафина почти не я чу. Гледаше лицето на майка си. То се взираше в нея, волево и сериозно, каквото бе приживе. Тя докосна студената буза на статуята.
– Хората от съпротивата са толкова смели, но са слаби и неорганизирани, мамо – прошепна тя. – Войниците разбиват убежищата. Няма достатъчно храна. Има много болни. Толкова много трябва да се направи. Тук, в Серулия, срещу Валерио и Порция. И навън, из всички морета, срещу Абадон. Не знам откъде да започна.
Майка ù винаги знаеше решението на всеки проблем, а сега Сера отчаяно се нуждаеше от решение. Но бронзовото лице остана безмълвно.
– Готово! – възкликна Коко. Кораловата корона отново бе цяла. Тя я вдигна от дъното, занесе я на Серафина и я сложи на главата ù.
– Това беше короната на Изабела, но нея вече я няма, затова е твоя. Сега ти си кралицата. Не Лучия – каза Коко. Тя се хвърли на врата на Серафина и пламенно я прегърна.
Сера също прегърна Коко, благодарна за вярата на малката русалка и за обичта ù. Когато се пуснаха, погледът на Серафина попадна на плочката, която бе стояла на постамента под статуята на Изабела. Видя думите, гравирани върху бронза. Познаваше ги добре. Това бе мотото на Мероу и на всички владетелки от меровингианската династия от нейно време насам.
Любовта на морския народ е моята сила.
Това беше. Отговорът, от който се нуждаеше.
Тя чу гласа на Таласа: Най-голямата сила на един владетел идва от сърцето – от любовта, която изпитва към народа си, и от любовта, която народът изпитва към него.
Вража: Нищо не е по-силно от любовта.
И Елена: Любовта е най-мощната магия.
Любовта беше най-голямата сила на Мероу. И на майка ù. Тя щеше да стане и нейната най-голяма сила. Щеше да се бие до смърт за народа си. Щеше да си върне града и кралството. Щеше да спре злото в Южното море. Не с насилие, жестокост и омраза като Трахо. А с любов.