Насочих вниманието си към момчето, което седеше на един камък и ми хвърляше къде изплашени, къде доверчиви погледи.
То беше хубаво, мургаво хлапе с огнени очи, чиито блясък бе помътнял от жажда, глад, страх и мъка. Попитах го:
— Говориш ли арабски?
— Да — отвърна то за моя радост.
— Как те наричат? — продължих да разпитвам.
— Калоба.
— Кой е баща ти?
— Рагата, върховният шейх на всички келоуи.
Значи моето предположение се беше оказало вярно. Момчето беше син на вожда на туарегите, които ни бяха нападнали. От него узнах как беше попаднало в плен на тибусите. След като баща му заедно с воините си бил заминал по работа, се появил някакъв мним хауса и помолил да му окажат гостоприемство. Разрешили му да остане, но през нощта, когато всички спели, той грабнал детето и го отвел до място, където го чакали деветнайсет мъже с една тахтиреуана. Похитителят на момчето бил предводителят на тибусите, който бил не само смъртен враг на туарегите келоуи, но и имал кърваво да си отмъщава на техния шейх. Ето защо се решил да му погоди този наистина много дързък номер и да отвлече единствения син на своя най-върл враг. Малкият ме попита дали ще го върна на баща му и аз му отговорих утвърдително. Имах следния план: предполагах с доста голяма сигурност, че туарегите са останали в бивака ни и исках още тази вечер да отида там и да кажа на предводителя им, че синът му е в ръцете ми, но съм готов да го разменя срещу търговеца Абрам Бен Сакир заедно с всичките му хора,камили и стоки. Бях убеден, че туарегът щеше да се съгласи. Междувременно Камил щеше да пази момчето, което нямах намерение да върна на баща му, преди да видя условията си изпълнени, както и преди да съм получил тържественото уверение, че ще се отнасят с мен и Камил като с приятели на племето. След като хапнахме съвсем скромно, аз легнах да спя. Камил трябваше да остане на пост и да ме събуди, щом започне да се смрачава. После възседнах хеджината и се отправих към бивака.
Достигнах целта си без никакви пречки. Около огъня бяха насядали победителите, около седемдесет туареги, а наблизо лежаха вързаните пленници, сред които се намираше жив и здрав и търговецът от Мурсук Абрам Бен Сакир. Безстрашно се насочих към огъня, без да обръщам внимание на суматохата, предизвикана от внезапното ми доброволно появяване. Един от насядалите хора скочи на крака и изкрещя:
— Този е Кара Бен Немзи, християнското псе, което ме удари! Дръжте го и го вържете!
Беше кабирът. От смайване никой не се помръдна, за да се отзове на призива му. Тогава самият той се опита да ме сграбчи, но аз го блъснах така, че отлетя настрани, и попитах:
— Къде е Рагата, предводителят на тези туареги?
— Аз съм Рагата — отговори ми един от мъжете с дързък вид и мрачен поглед, до когото бе седял кабирът. — Ако наистина си християнското куче, за което ми разказа моят съгледвач, тогава сигурно само умопомрачението ти те е накарало да се върнеш тук. Отмъстителят ще те хване и ще умреш в страшни мъки.
— Не говори прибързано! Един християнин не се бои от отмъщението на някой мюсюлманин, защото Иса Бен Мириям [18] е по-могъщ от Мохамед.
Тези думи предизвикаха буря от гневни викове, а Рагата яростно ми кресна:
— Ти дръзваш да хулиш Пророка, в сравнение с когото вашият Иса не е нещо повече от лек полъх на ветрец? Ние ще…
— Мълчи! — прекъснах го. — Първо чуй какво искам да ти кажа! Ти имаш момче, което се нарича Калоба, нали?
— Да — учудено отвърна той.
— Това момче е било отвлечено и единствено аз, християнинът, съм в състояние да ти го върна. Никакъв Мохамед не може да ти го доведе и нито един от вашите халифи няма да успее да го намери. А сега ако искаш, убий ме!
Минах между туарегите и седнах до техния предводител. Лесно можете да си представите какво впечатление направи както поведението ми, така и неочакваната вест. Отначало не искаха да ми повярват, но аз им разказах всичко, а после им показах и една медна сувар, [19] която бях свалил от ръката на момчето и я бях взел като доказателство. Тогава най-сетне ми повярваха и гневът им се насочи към тибусите, които обаче отрекоха всичко и заявиха, че нищо не са чували за някакво си туарегче. Започнаха се дълги преговори, при които трябваше да положа огромни усилия и да използвам какви ли не средства, за да постигна своята цел. На мен и на Камил обещаха да не ни докосват, същото се отнасяше и до собствеността ни. Абрам Бен Сакир и неговите хора щяха да получат свободата си, както и всичко, което им беше отнето. Обаче за тибусите не успях да постигна нищо. В замяна на това трябваше веднага да тръгна на път, придружаван от неколцина туареги, за да доведа момчето. Споразумението ни бе подкрепено от туарегите с такива най-свети клетви, че ми се струваше невъзможно да мисля за коварство и предателство от тяхна страна. Единствените ми опасения идваха от страна на кабира, защото той с голяма готовност се съгласи с общото решение, макар че преди това бе проявил такава жажда за отмъщение.