Тръгнах с туарегите и след четири часа доведохме момчето при баща му. Естествено Камил беше вече с мен. Радостта, която Рагата прояви, когато видя сина си, засили доверието ми и отслаби моята предпазливост. Тибусите бяха обсипани с люти клетви за кръвно отмъщение, а аз чувах само благодарствени думи и срещах дружелюбни погледи. Не обръщах повече никакво внимание на преминаващите от време на време зад гърба ми туареги, докато изведнъж получих по главата силен удар с приклад, от който загубих съзнание.
Когато се съвзех, видях, че двамата с Камил лежим на земята при другите пленници. Бяхме вързани и ограбени. Пред мен беше застанал кабирът, който подигравателно ми извика:
— Сега получи онова, което заслужаваш, проклето християнско псе! Вече си мой и ще умреш така, както не могат да те умъртвят и хиляда дяволи!
Шейхът чу тези думи, приближи се и със същия язвителен тон ми подхвърли:
— Хайде сега пак кажи, че твоят Иса е по-могъщ от Мохамед! Призови го да те освободи и да те избави от смъртта!
Главата ме болеше. Опитах се да потисна болката и отговорих:
— Не изговаряй тези две имена едно до друго! Иса Бен Мириям е Син Божи, Спасител на света, както и Божествен цар на истината и справедливостта. А срам и позор е за един Пророк да се полагат най-свети клетви в негово име само за да бъдат веднага след това престъпени.
Затворих очи, без да обръщам повече внимание нито на ритниците, които получавах, нито на заплахите, които ми подхвърляха. Лежах така доста дълго време, докато изведнъж нещо меко и нежно погали бузата ми и тих гласец ми прошепна в ухото:
— Енте тайиб — ти си добър!
Отворих очи и видях, че до мен беше коленичило момчето, чиято ръка ме бе помилвала. Тъй като никой не биваше да го забележи тук, то побърза безшумно да се отдалечи. Енте тайиб -колко добре ми подействаха тези думи от устата на едно дете! Но колко ли време щеше да измине, докато и тази уста започнеше да проклина и хули християнството!
Моят храбър Камил лежеше до мен и ми проглуши ушите със своите вайканици. Но аз не им обръщах никакво внимание и най-сетне той се укроти и двамата заспахме, обаче скоро ни събуди утринната молитва. Тогава видяхме, че всички се приготвяха отново да тръгнат на път. Вдигнаха ни върху ездитни камили, където ни вързаха, и после поехме нататък с бавна крачка, защото с нас имаше и товарни животни.
Пътят ни водеше на югозапад, навлизайки навътре в пустинята. Не полъхваше никакъв ветрец, небето беше безоблачно и ни обещаваше обикновен ден, типичен за Сахара. Ала друго ни било писано. Дори по пладне още никой не подозираше каква опасност се надигаше зад нас. Току-що бяхме спрели, за да изчакаме да отминат най-горещите часове, когато шейхът се приближи до мен, погледна ме нагло право в очите и посочи с ръка наляво, нейде в далечината.
— Ей там се простира Ер рамл ал хелак, страшното пясъчно езеро, което поглъща безвъзвратно всеки човек, чийто крак стъпи в него. Решихме там да те хвърлим да потънеш и сме много любопитни дали любимият ти Иса Бен Мириям ще спаси своя поклонник.
Дали действително имаше намерение да ме обрече на такава ужасна смърт, или просто искаше само да ме изплаши? Не го удостоих с отговор и той си тръгна разочарован, като ме проклинаше.
Слънцето бе започнало вече да се спуска към хоризонта и ние отново тръгнахме на път. Не бяхме яздили и половин час, когато забелязах, че всички камили сами ускориха ход, на което обаче никой друг не обърна внимание. Свикнал да не изпускам от очи и най-незначителната дреболия, малко по-късно видях, че без изключение всички животни се стремяха да се отклонят на юг от посоката, в която се движехме. Следователно нейде на север зад гърба ни имаше нещо, което ги безпокоеше. Доколкото ми позволяваха въжетата, се извърнах назад и в споменатата посока забелязах малък, лек, подобен на паяжина, облак. Веднага разбрах каква опасност ни заплашваше, защото познавах всички признаци на различните пустинни ветрове.
— Хей, хора! — извиках напред. — Побързайте да стигнем до някое по-закрито място, защото зад нас се надига пясъчна буря!
Отначало се изсмяха на предупреждението ми, но само след няколко минути лицата им станаха сериозни. Облачето се разрасна и потъмня. Тогава керванджиите грабнаха камшиците и камилите се втурнаха с всички сили напред. Скоро облакът покри цялото небе зад нас. Боже мили, та ние бяхме вързани върху животните! Какво ли щеше да стане с нас, когато те се хвърлеха на земята?