— Няма какво повече да искате от нас и сега ще разбера дали ще удържиш на думата си, или не. Пусни ме да си вървя!
— Един християнин винаги държи на думата си — отвърнах му аз. — А мохамеданинът често опозорява брадите на своя Пророк и на своите халифи с лъжи и клетви, които престъпва. Нали виждаш, че тези мъже са си получили пушките и са ги заредили. Ако ги принудиш да стрелят, всеки куршум ще улучи по някой от твоите хора. И така, гледай час по-скоро да изчезнете от очите ни!
— Налага ни се още да останем, защото синът ми е изчезнал.
— Тогава търси го по-бързо, защото няма да напуснем уара, преди да сме се убедили, че нямате намерение да се върнете.
С тези думи аз го развързах. Той стана, тръгна си, но само след няколко крачки се спря, обърна се към мен, вдигна десницата си като за клетва и с непримирима омраза в гласа каза:
— Ти си първият неверник, който ме побеждава, но ще си останеш и единственият. Избягай далеч от тази страна, защото видят ли те очите ми отново, още първият ми поглед ще означава за теб смърт! Аллах да те прокълне!
Той се отдалечи. Щом стигна при своите туареги, изглежда те го посрещнаха с упреци. После се разпръснаха, за да търсят малкия Калоба. Ние се радвахме на щастливия край на нашето приключение, заедно с камилите се разположихме на бивак между каменните късове и започнахме да следим напразните усилия на туарегите да намерят изчезналото момче. С удоволствие бих отишъл да им помагам, защото в ушите ми все още звучаха неговите приятелски думи «енте тайиб» — «ти си добър», но не биваше да рискувам да се присъединя към онези озлобени и отмъстителни хора. Изглежда те най-сетне откриха някаква следа, защото се втурнаха към камилите си, възседнаха ги и препуснаха на юг. Ние чувахме виковете им, но поради голямото разстояние не разбирахме отделните думи.
След като изчезнаха, изчакахме още около половин час, а после предположихме, че няма да се върнат и започнахме да се приготвяме за път. Тъкмо се канех да възседна хеджината си, когато моят слуга Камил посочи с ръка на юг и извика:
— Чакай малко, сихди! Ей там се задават ездачи! Наистина беше така. Видяхме десетина мъже на камили, които бясно препускаха към нас. Скоро ги разпознахме. Бяха туарегите начело със своя шейх.
Какво ли искаха? Дали не ни готвеха някаква клопка? Взех карабината «Хенри» в ръка, за да не им позволя да се приближат към нас.
— Не стреляй, идваме в мир! — силно извика шейхът. Неговите придружители спряха и той се приближи сам. Тогава аз наведох дулото на пушката към земята. Той не беше опасен за нас. На около петдесетина крачки туарегът спря камилата си и умолително каза:
— Пусни ме да дойда до теб, сихди! Не идвам като враг, а като молител, комуто единствено ти можеш да помогнеш!
Той смуши животното си да се приближи съвсем, но остана на седлото. Бях любопитен да чуя какво иска от мен. Едва ли беше нещо незначително, понеже лицето му бе разкривено от страх, а гърдите му с мъка си поемаха въздух.
— Качвай се на седлото и ела бързо с мен! — извика ми той. — Ние не знаем какво да правим. Само ти можеш да спасиш моето момче Калоба!
— Какво е станало с него? Къде е то?
— Намира се сред Гибелните пясъци. Пустинната буря го е отнесла право в Рамл ал хелак, откъдето не може да го избави нито Аллах, нито Пророкът.
— И ти мислиш, че ще го спася тъкмо аз, гяурът?
— Да, вие християните знаете всичко, запознати сте с висините и дълбините на онова, което е възможно, очите ви виждат невидимото, а ръцете ви не изпускат каквото искате да задържите.
Дали казваше истината, или лъжеше, за да ме подмами в някоя клопка? Погледнах го изпитателно. Не, това лице не можеше да лъже. Изписаният по него смъртен страх беше неподправен. Тук нямаше място нито за подозрения, нито за колебание. Възседнах камилата си. Вярно, отново се опитаха да ме завладеят подозрения, но думите на момчето «енте тайиб, енте тайиб — ти си добър, ти си добър» все още звучаха в мен. Те заглушиха гласа на съмненията и опасенията и ние полетяхме напред, за да спасим изпадналото в беда дете, или пък… за да се изправя повторно пред смъртна опасност. Скоро стигнахме до мястото, където скалите отстъпваха настрани. Там се бяха спрели туарегите. Камилите им лежаха на пясъка с обърнати към нас глави. Още от пръв поглед схванах какво е положението.
Пред себе си видях ръбовете на почти кръгъл огромен «котел» сред скалите, чийто диаметър възлизаше приблизително на два километра. Дълбочината му си оставаше за мен неизвестна, но сигурно не беше малка, защото каменните му стени се спускаха почти отвесно надолу. Невъзможно бе да се каже каква течност имаше в този «котел». Изглежда съдържанието му се състоеше от мокър, съвсем фин и лек пясък, който не бе в състояние да издържи никаква тежест. Представете си, че първоначално този огромен котел е бил пълен с вода или с каквато и да било друга течност. После пясъкът бил навян от пустинните бури. По-тежката долна част от такава пясъчна маса, понесена от самума, какъвто бяхме преживели и ние, е била задържана от високите скалисти ръбове, а вдигнатият високо горе във въздуха лек, кажи-речи безтегловен, прах е преминал над тях и се е спуснал и се е натрупал върху водата, без да потъне, защото не е бил по-тежък от нея. Ето така си представях образуването на това пясъчно езеро и не мисля, че се заблуждавах. Тежко и горко на онзи, който попаднеше в него! На около двайсет и пет метра от «брега на гибелта» видях тахтиреуаната. Тънката и лека материя, с която беше покрита, както и дългите пръти със знаменцата, стърчащи доста навън и от двете й страни, не й позволяваха да потъне. Вътре седеше туарегчето Калоба. Момчето бе достатъчно разумно да не се движи, но непрекъснато викаше за помощ. Веднага щом ме зърна, то жално проплака: