— Стани, стани и ни помогни, сихди! Ако спасиш сина на племето ни, ще отдадем почит на Иса Бен Мириям!
— Призовете го и той ще помогне!
Тогава шейхът се обърна към хората си:
— Чухте какво иска този френец от нас. Самият Мохамед е казал, че Иса Бен Мириям ще съди всички живи и мъртви. Значи той е властелин на Божия съд и на вечния живот. Извикайте три пъти заедно с мен: «Иса Бен Мириям акбар!» [23]
Бях поискал твърде много от него, ала големият страх за момчето беше завладял всички присъстващи и те вдигнаха ръце също както преди малко. Три пъти проехтя хоровият вик, който никога до този момент не беше излизал от устата на когото и да било от тях.
Едва след това станах на крака.
— Чак дотам не можем да хвърлим въже. Ще трябва да направя келек, [24] който да ме отнесе до тахтиреуаната.
— Келек ли? Че от какво? — учуди се шейхът.
— Ти не се ли попита защо взех с нас шатрата на Абрам Бен Сакир? Ако не искам да потъна, салът трябва да е лек, дълъг и широк. От донесената шатра, както и от твоята ще взема лекото платнище, а от прътите им ще изработя скелета на сала. Но преди това ще е необходимо да разбера колко е дълбок пясъкът в езерото и каква тежест може да носи.
Взех един прът от шатра и се приближих до самия край на езерния бряг, който тук не беше лесно забележим, понеже всичко наоколо бе покрито с пясък. Всяка непредпазлива крачка неминуемо щеше да е гибелна за мен. Почувствах, че твърдата земя пред мен изчезна. Коленичих и потопих пръта в пясъчното езеро. Не срещнах никаква съпротива. После вързах един камък за няколко въжета и го спуснах. Въжетата бяха дълги поне двайсет метра и се изнизаха, без камъкът да се натъкне на дъно. Още от самия си бряг пясъчното езеро беше много дълбоко. Обзе ме твърде зловещо чувство, защото ако салът ми не издържеше и попаднех в тази пясъчна каша, бях безвъзвратно загубен, понеже естеството на «кашата» бе такова, че бе невъзможно да плувам в нея.
Залових се с изработването на сала. Сам трябваше да изобретя най-подходящата за случая направа на това превозно средство. Трябваше да измисля и някакво подходящо гребло. Обичайната форма на веслата за салове можеше да се окаже опасна за мен. Изработих го така, че да става за отблъскване от задната страна на сала. Състоеше се от един прът, в чийто край под прав ъгъл бе закрепена рамка, в която имаше опънато парче от платнище. Веслото ми беше необходимо само на отиване, тъй като на връщане щяха да ме теглят с едно дълго въже, завързано за сала. Другият му край остана в ръцете на туарегите.
Изработването на сала и на веслото ми отне доста време, а това налагаше безброй пъти да подвикваме на момчето, за да поддържаме неговия кураж и неговото търпение. Най-сетне бяхме готови. Но най-трудното тепърва предстоеше. Неизбежно беше салът от ленено платно да е много неустойчив. Всичките му части «играеха», сякаш щеше да се разпадне всеки миг. Самото качване на него бе рисковано начинание, което криеше опасност за живота ми. Но успях. Туарегите отблъснаха сала от брега с помощта на пръти и после можех вече да използвам веслото. Колко бях щастлив, когато видях, че то добре си вършеше работата! Двайсет и пет метра! Нищо и никакво разстояние за лодка във вода, ала тук, в тази жилава и лепкава каша това означаваше половинчасово изпълнено със страх физическо напрежение! Често бях изпадал в какви ли не опасни положения, но за пръв път изпитвах подобно чувство. Косата ми настръхна от това сатанинско, разкъсващо нервите мляскане, пляскане, съскане, образуване и пукане на мехури в подобната на рядка кал маса, през която трябваше да тикам сала си напред. Туарегите също бяха обзети от страх, който си личеше по паническите викове, надавани от тях всеки път, когато моето толкова нестабилно превозно средство се заклатеше по-силно, заплашвайки да се преобърне.
Най-сетне се приближих до тахтиреуаната толкова, че салът ми почти я допря.
— Спаси ме,сихди! — жално се молеше момчето.
— Не се тревожи! — успокоих го аз. — Ако спокойно си седиш на мястото и не загубиш равновесие, ще успея да те заведа при баща ти. Ако тахтиреуаната се разклати по-силно, бързо ще се наведеш на онази страна, на която аз ти кажа.
Бях завързал едно тънко въже за предната страна на сала, а на другия му край бях направил примка. Хвърлих я към долния напречен прът на тахтиреуаната. Още при първия опит примката се залови и се затегна около него.
— Теглете, мъже, само че съвсем бавно! — подвикнах към хората на брега.
Те изпълниха нареждането ми. Въжето се изпъна, салът ми пое по обратния път, а тахтиреуаната го последва. Тя се бе оказала твърде лека, за да потъне, но пък никак не беше пригодена за подобен начин на придвижване. Носилката се клатеше насам-натам и сигурно щеше да се преобърне, ако не бях помислил и за това обстоятелство и не бях взел още две други въжета. Хвърлих примките им надясно и наляво около външните краища на горния напречен прът и тогава вече можех да придам по-голяма устойчивост на тахтиреуаната, като дърпах ту от едната, ту от другата страна. За щастие, момчето прояви достатъчно разсъдливост да се накланя според нуждата ту насам, ту натам, както му подвикнех. Така то улесни задачата ми да поддържам равновесието на носилката.