— Сихди, този човек знае езика на племето хауса. Даде ми няколко отговора на този език.
— Значи е туарег.
— И все пак не ми се вярва. Предводителят на тибусите би го разкрил. На него просто му личи, че е голям и опитен воин.
— Не се заблуждавай! Самият тибус трябва да се радва, ако не го разкрият.
— Какво искаш да кажеш?
— Разбойник за разбойника е смъртен враг и единият струва колкото другия.
— Не те разбирам.
— И не е необходимо. Нищо не би могъл да промениш.
— Ще тръгнеш ли с нас, макар че ти разрешиха да яздиш само подир кервана?
— Кой го каза?
— Тибусът.
— Той няма право да ми заповядва. Аз съм свободен човек и ще яздя както и където си искам.
Търговецът поклати глава и се отдалечи. Аз заведох моята хеджина при водата и я оставих още веднъж да се напие до насита. Намиращите се при извора тибуси се отдръпнаха от мен, сякаш бях прокажен.
Товаренето бе съпроводено от неприятния рев на камилите, после ездачите възседнаха своите животни и керванът потегли, като камилите напускаха извора една подир друга. Товарните животни образуваха върволица, като оглавникът на всяка следваща камила беше вързан за опашката на предната. Начело беше кабирът. Следваше го шейхът ал джемали, а подир него идваше тибусът, който не се отделяше от тахтиреуаната. Тибусите яздеха след своя предводител, а подир тях бе търговецът Абрам Бен Сакир със своя дълъг кафила. Изчаках всички да отминат малко напред и едва тогава двамата с Камил бавно ги последвахме. Звездите пръскаха вече толкова силна светлина, че не можех да изгубя из очи кервана.
— Сега сме принудени да яздим подир тези хора! — заоплаква се моят храбър слуга. — Сихди, защо се подчини на такава заповед? Нима аз не съм джерар от ферката Ишели и не трябва ли да яздя гордо начело на цялата върволица от камили?
— Че кой ти пречи? Излез напред, щом толкова много искаш!
— Без теб, не! Знаеш, че те обикнах и няма да те оставя сам в това позорно положение. Но я ми кажи, наистина ли мислиш, че ще си имаме работа с онези хора?
— Да, и то твърде скоро, но най-напред ще се разправяме с кабира.
— Значи си убеден, че той е туарег?
— Да. Има намерение да погуби този кафила. Няма съмнение, че туарегите са се скрили нейде в Магхауир ес сухур и се канят да нападнат кервана. Тези хора сляпо отиват към гибел, но все пак не е изключено в последния момент да се вслушат в предупрежденията ми.
— Ами ако не се вслушат?
— Тогава ще се опитам да спася поне Абрам Бен Сахир. Ще се изложа на голяма опасност, защото кабирът просто изгаря от нетърпение да ми отмъсти. Но в случай, че попаднем в ръцете на туарегите, се надявам на помощ от тибусите.
— Така ли мислиш? Че тибусите ще те спасят? Но нали, както ми каза, самите те ще бъдат нападнати!
— Да, но те разполагат с нещо, което може да ни помогне в случай на нужда, и това е тахтиреуаната.
— Носилката ли ще ни помогне?
— Тя не толкова, но онова, което е в нея. Вероятно там седи някакво момче.
— Аллах! Що за мисли ти идват, сихди! В тахтиреуаната имало момче, така ли?
— Да, туарегче, което е похитено от тибусите.
Той понечи да каже нещо, но от смайване не можа да изрече нито дума. Едва след известно време успя да си възвърне способността да говори.
— Туарегче! О, сихди, ти си истински шаир [13] който измисля съвсем невероятни и невъзможни неща!
— О, не е така! Тибусите живеят в смъртна вражда с туарегите. Щом двайсетина от тях са се промъкнали тайно в земите на неприятелите си, откъдето се връщат с толкова плътно закрита тахтиреуана, то човек знае как да си го обясни. Или си мислиш, че тибусът е взел за тази толкова опасна езда из вражеската територия своята ум бент, собствената си съпруга?
— Не, невъзможно е.
— Той е отвлякъл сина на някой от шейховете на туарегите. Това е най-голямото зло, което можеш да причиниш на някой свой враг, а ето че кабирът го разкри.
— Какво преживяване, какво приключение! Ще освободиш ли момчето?
— Все още не знам какво ще направя. Всичко ще се реши в подходящия момент. Иска ми се да заведа Абрам Бен Сакир жив и здрав до Мурсук, а ако изпадне в опасност — да го отърва. Нека изчакаме да видим какво ще ни донесе това пътуване! Ако те е страх, може да се разделим и ти да се отправиш към Сегедем.
— Да ме е страх? Сихди, как можеш да имаш такова мнение за мен! Даже и да не бяха туарегите и тибусите, ти пак би трябвало да признаеш, че рискувам твърде много заради теб, защото не може да има друго по-опасно място от пещерите в онези планини. Насред пустинята се намират Ер рамл ал хелак, Гибелните пясъци, едно езеро, което вместо с вода е пълно с толкова лек пясък, че всяко попаднало в него същество потъва на дълбочина от много стотици стъпки и неизбежно се удавя или задушава, също като в истинско езеро.