— Шепа, но каква? — изсумтя той недоволно.
— По-добре ми кажи как да се държа с Толя.
— Да, точно това исках да те предупредя! — кимна той. — Като с напълно нормален човек… Без никаква деликатност… Или пък снизхождение.
— Малко е трудничко!
— Трябва! След това ще ти обясня…
Сеймур мина направо през витрината на един антикварен магазин. Бяхме точно пред блока, в който живееше Толя.
— Ето ти дръжката! — каза той. — Не се дразни и не бързай да си ходиш…
След малко бях в ловджийската хижа. Толя лежеше на своя широк мечи диван и чисто и просто зяпаше в тавана. Но лицето му не бе нито равнодушно, нито безчувствено. Той навярно нещо си мислеше. Като ме видя, се повдигна и седна на края на леглото. Стори ми се, че в погледа му се мярна нещо присмехулно.
— Седни, Сим! — гласът му звучеше съвсем приятелски. — Какво да те почерпя?
Наистина бях малко жаден.
— Оранжада.
— Не, ще ти предложа един натурален малинов сироп…
Дори не знаех, че имаме на „Аякс“. Всички напитки се приготвяха, разбира се, с есенции. А това навярно му го бяха отпуснали като на болен. Питието, изстудено съвсем по мярка, се оказа наистина превъзходно. Докато отпивах на пестеливи глътки, той все така насмешливо ме наблюдаваше. Започна да ми става неудобно.
— Сеймур ли те прати? — запита той най-после.
— Мислех, че ти искаш да ме видиш…
— И все пак те е инструктирал…
— Не особено. Да не се опитвам да те баламосвам.
Той ме погледна доста учудено.
— Интересно откъде знаеш тая дума?…
— Ами и ние все знаем нещичко…
— Може би той нещо тебе те е баламосвал? — на устните на Толя се появи усмивка.
— Не съм забелязал.
На стенния му часовник се отвори тясна вратичка. Появи се малко жълто птиче, отвори човчица и започна: „Ку-ку, ку-ку!“ Много приятно кукаше. Като изкука така девет пъти, то се върна в своята стаичка. Беше девет часът вечерта по нашето условно време.
— Хубаво птиче — обадих се аз. — Кукувица навярно…
— Кукувицата не е жълта — каза Толя. — И изобщо няма вече живи кукувици по Земята… Тоя приятел е видял някъде някакво канарче…
Стори ми се, че Толя се разсея за миг, после погледна часовника си и каза:
— Виж какво, Сим… Не искам да бъда с теб подъл… Аз сложих в твоя сироп нещичко… И след мъничко ще заспиш като труп… Тогава аз ще отворя с твоята дръжка вратата… И ще скоча най-спокойничко от терасата… Сеймур е съвсем прав в своята диагноза…
Докато още говореше, умът ми трескаво работеше. Сигурен бях, че ме провокира. Но ако все пак казваше истината?… Не оставаше друго освен да рискувам…
— Благодаря, Толя… На мен и без това ми се спеше…
— Разбра ли какво ти казах?
— Чудесно те разбрах… Но и това няма да ти помогне…
— Защо?
— Защото Сеймур не е толкова глупав… И остави човек пред вратата.
Очите на Толя блеснаха — но не от ярост, по-скоро от разочарование.
— Вярно ли е това? — запита той глухо.
— Не е вярно, разбира се… Както не е вярно, че ти си сложил нещо в сиропа ми…
Толя дълго мълча, дълбоко замислен. Но чертите му, които се бяха свили грозно преди няколко мига, сега бавно се отпуснаха.
— Слушай, Сим, вярваш ли, че ще намерим там нещо? — запита той най-сетне.
— Почти съм сигурен…
— И какво?… Хора?
— Не знам дали точно хора, но някакви мислещи същества.
— Ами ако намерим там мислещи паяци?… Това ще ти бъде ли достатъчно…
— Няма да бъдат паяци! За това не е нужен ум.
— Не си прав! — каза той. — Човешката история е пълна с гениални мислещи паяци… А ако ги намерим и там?…
— Май ще трябва да се примирим и с тая работа…
— Добре, ще се примирим… А след това ще се върнем на Земята и ще им кажем: „Извинявайте, ама намерихме там мислещи паяци!“
— При всички положения трябва да им кажем истината.
— Добре, ще им я кажем… А те ще ни отвърнат: „Жалко за средствата, които хвърлихме.“ После ще помислят малко и ще добавят: „Това е случайно, разбира се, мислещи паяци… Не може някъде да няма и мислещи хора!“ И ще почнат да строят нов, още по-съвършен звездолет…
— А може би тоя път ще успеят…
— И какво, като успеят? — рече Толя с неизмерима досада. — Паяци или хора — не е ли все едно? За какво ни са? Ние ли да им помогнем, или те да ни помогнат на нас… Та днес кой да е гимназист ще ти каже, че всяка истинска пружина на развитието се намира в самото развитие. Всяко курдисване отвън просто обезсмисля понятието развитие…
— Не е там въпросът! — не отстъпвах аз. — Човечеството иска да знае какво има там — по звездите… Пък и аз искам да знам…
— Ти ми отговаряш несериозно… Е, добре де, какво, като знае? Това би имало смисъл, ако знанието и щастието някак си взаимно се допълват или подпомагат… А всъщност те по-често си противоречат…