— А аз пък точно това не разбрах… Спокойно можеше и с теб да поговори по тия въпроси.
— Не, с мен не можеше… Каквото и да му отговарях, той щеше да го тълкува като лекарско мнение… Само на лекарите е позволено да послъгват понякога… От професионални съображения, разбира се… В интереса на здравето на пациента…
— Да, прав си.
— Не разбираш ли какво е станало?… Той страшно и мъчително се е давил в една внезапно придошла река… И в отчаянието все пак се е вкопчил в нещо… В някакво слабо коренче, да речем… Хем се е спасил от бурното течение на реката, хем коренчето е слабо, за да може да се измъкне на стръмния бряг…
— И ти смяташ, че аз съм здравият корен? — попитах го със съмнение.
— Точно така!… Той е търсил някой, който здраво и логично да опровергае неговите собствени възгледи… Тия, които са го хвърлили в бурното течение на реката… Наречи го подсъзнателен инстинкт за самосъхранение, ако щеш… И колкото тия възражения са по-твърди и примитивни, толкова по-добре…
Как можа да го каже!
— Ти смяташ, че моите възгледи са примитивни? — запитах аз обидено.
Очите му едва забележимо се смееха.
— Симпатично примитивни!
— Те са простички! Но не са примитивни… Нима това, което съм му казал, не е истина?
— Общо взето — да…
— А частно взето?… Дай ми поне някакъв пример. Той продължаваше да се усмихва — малко снизходително на всичко отгоре. Това ме ядоса.
— Ами, да речем, твоите разсъждения за затворената верига! — каза Сеймур. — Не може да се разсъждава така… Нашият свят е свободен както за мислите, така и за чувствата на хората… В нашия свят не може да има затворени самозадоволяващи се вериги…
— Ти имаш някаква грешка, Джек… Аз не говорех за нашия свят… Аз говорех за „Аякс“…
— Все едно… Нашият малък свят не може да има друг морал освен земния… Макар и откъснати от Земята, ние изцяло й принадлежим…
— Не е точно така! През време на Великата октомврийска революция мъжът не е бил просто мъж и жената не е била просто жена. Всеки е бил войник… Ако си чел Островски…
— Точно него съм чел най-внимателно! Защото е наистина душевен феномен… Но това са били изключителни обстоятелства. Никой не ти е дал правото да ни обявяваш в обсадно положение… Именно това е аморално и неестествено!…
— А болните? — не мирясвах аз. — А жертвите?
— Нима не разбираш, че именно това ни задължава да бъдем колкото се може по-естествени и нормални…
Съзнавах, че е прав. И все пак нещо в мен дълбоко се съпротивяваше. Сеймур, изглежда, усети това.
— Ти и формално не си прав — продължи той. — И съвсем правилно си казал на Толя, че е унижил жена си… Нашите болни са нещо като раковите клетки… Те внезапно обезумяват и се откъсват от общия организъм… Почват да се самоосъществяват и самопроизвеждат по своите закони, които в крайна сметка водят до обща гибел — и на клетката, и на организма… Те се отделят не само от общия организъм, те се отделят, така да се каже, от своята най-сродна клетка… От жените си в случая… Фактически това е по-лошо от най-лошата изневяра… Това е пълно душевно скъсване… Твоята затворена верига не само че е нарушена, тя е просто накъсана… Шест мъже лежат в нашите биокамери, никой не може да предскаже края им… В крайна сметка Толя ти е дал добър съвет…
Отново ми стана смешно.
— Искаш да кажеш, че имам право поне на самотните жени!…
— Не, искам да ти кажа, че си един мил глупчо! — отвърна Сеймур шеговито. — Няма затворени вериги на тоя свят… И никога не е имало — дори в древните съзаклятия…
Той стана леко от пода и замислено се разходи през стаята.
— Имам един такъв филм. Искаш ли да ти го покажа?
— Какъв филм?
— За едно братство…
— Не, предпочитам да спя. Ние, примитивните хора, обичаме да си поспим…
— Добре ли спиш?
— Много добре… Няма ли да ме попиташ какво сънувам? — добавих аз иронично…
— Не ми е нужно… И без това знам… Сънуваш как те събуждат в едно ясно и топло утро…
Беше запомнил моите глупави стихове проклетникът. Но не беше честно точно сега да ми ги напомни.
5
Не знам как се е чувствувал екипажът на „Аякс“ през първите десетина години. Но за мен те течеха едва ли не като в приказка. Аз учех, забавлявах се, спортувах. Може да ви се види странно, но не чувствувах липсата на Земята. Не чувствувах никаква нужда и от връстници. По-скоро се чувствувах като спасен от тях. Що се отнася до Земята, Безсонов ми я показваше непрекъснато, все по-непозната и различна. А за моето момчешко въображение, за моята млада, непохабена душа илюзията и действителността почти се сливаха. И все пак с течение на годините интересът ми към сеансите на Безсонов започна да намалява.