Но независимо от това аз продължавах да чета, да уча, да спортувам. Времето ми течеше неусетно. Дори се страхувах, че ще пристигнем на Сигма, преди да знам всичко, което исках да знам. Сега ми се вижда странно, че най-малко от всичко се интересувах от хората на „Аякс“. Наистина ги познавах всички и по лице, и по име. Много често те ме канеха на гости тук или там. Държеха се с мен извънредно сърдечно и мило. Бях дълбоко убеден, че за „Аякс“ са подбрани наистина най-съвършените хора, доколкото, естествено, може да бъде съвършен човекът. Най-стабилните, най-здравите духом. Най-разбиращите нашата голяма цел. Затова всичко, което се случи по-късно, представляваше за мен истинска изненада.
Първите признаци на тия трагични заболявания, които едва не погубиха „Аякс“, се появиха около десетата година, когато бях едва шестнайсетгодишен. Бях завършил университетския курс, готвех аспирантура. Колкото и да бях млад, все пак усещах, че нещо около мен се е променило. Хората като че ли не бяха съвсем същите — всички освен Безсонов. Станали бяха по-замислени, по-бавни, по-инертни. Рядко се събираха помежду си, още по-рядко се смееха. Започна бавничко да гасне и въодушевлението по научната работа. Като че ли космическият студ зад стените на звездолета проникваше по някакъв начин в самия „Аякс“ и изстудяваше сърцата на хората. Всичко това, разбира се, се очакваше, но никой, даже и Сеймур, не знаеше, че ще достигне такива остри форми.
Вече се бяхме сближили със Сеймур. Той наричаше двете основни заболявания най-общо „меланхолия“ и „херметизъм“. По това време медицината основно се беше справила с всички видове заболявания, включително и психическите. И най-тежките форми на шизофренията, и най-острите неврози се лекуваха ефикасно, понякога за удивително кратки срокове. Но с новите заболявания и Сеймур беше безпомощен. Никакви познати медицински средства не им въздействуваха.
Сеймур наричаше меланхолията „бяла логика“. Получаваше се нещо непонятно и странно. Човешкото съзнание сякаш се откъсваше от всички връзки с околната среда. То почваше да работи само за себе си, да осъзнава само себе си. Абстрактната бяла логика започва някакво бурно самостоятелно развитие. Промишлявай-ки за своето собствено съществуване, съзнанието стига до неговата абсурдност, до неговата обреченост и безсмислие. Целите изведнъж загубват своето значение, задачите — своя смисъл. Въпросът — защо? — никога не намира удовлетворителен отговор. Категориите преходност и относителност се абсолютизират до такава степен, че всяка посока и всяко движение стават напълно безсмислени. Безкрайността започва да се разбира като липса на начало, т.е. като несъществуване. Вечността, раздробена в многообразието на всички свои преходни форми, напълно отрича себе си като понятие.
— Но това е познато! — казах аз веднъж на Сеймур.
— Познато е като упадъчна философия! — отвърна Сеймур. — Особено в началото на двадесет и първия век… Нейният най-виден представител е Богарт… Аз съм изучавал много внимателно биографията на тая знаменита на времето личност. Всъщност той е бил много жизнерадостен мошеник и крайно суетен човек. Отличавал се е на всичко отгоре и с изключително чревоугодничество…
— И все пак е разбрал нещичко… Щом сега то реално съществува, макар и като болест.
Сеймур се намръщи.
— Като обществен процес това нещо наистина е съществувало, макар и в много слаба форма. Хората тогава са били прекалено примитивни и алчни, за да се отказват от каквото и да било… Но като остро душевно заболяване то не е нито познато, нито описано в каквато и да е медицинска литература. И е нещо съвсем различно от досега познатите душевни заболявания… Именно затова не му действуват никакви медицински средства.