— Как е Толя?
— Сравнително добре е — отвърна той. — Или не по-зле от последния път… От време на време благоволява да размени някоя дума с мене…
Навярно бях станал доста мнителен, но струваше ми се, че и в неговото на пръв поглед спокойно поведение се чувствува някакво затаено напрежение. Не ми казваше всичко, пък не беше и длъжен да ми казва. И като че ли бях станал неспособен за по-сериозна работа.
На другия ден имахме спортно състезание на басейна. Когато пристигнах пръв на финиша на двеста метра кроул, тя стоеше там права в жълтото си трико и се усмихваше. Измъкнах се малко смутено от водата и застанах до нея. Беше висока и тъничка брюнетка, човек трудно би й дал повече от двайсетина години. Фигурата й беше необикновено елегантна и гъвкава, може би само малко по-плещеста, тъй като плуваше повече и от мене. Само очите й, макар да се усмихваше в тоя миг, бяха дълбоки и умни очи на зряла жена.
— Не ви ли е малко срам! — рече тя. — Да се състезавате с тия грохнали старци…
Никак не бяха грохнали. Въпреки моята атлетична фигура в сравнение с Артър бях просто един обикновен червей…
— Нямам други възможности! — отвърнах шеговито. — А вас не ви ли е срам да ухажвате едно невръстно момче?
— Малко ме е срам! Но и аз нямам други възможности…
Отидохме до бюфета, пихме по една цитронада. Очите на Ада все тъй се смееха.
— Ще ми дойдете ли на гости? — запита тя. — Ще ви предложа чудесно кафе… От моите лични запаси…
Сърцето ми болезнено се сви. Но ясно чувствувах, че нямам път за отстъпление.
— Добре! Макар че не съм специалист по кафето…
— И слава богу! — каза тя. — Тука е прекалено пълно със специалисти… И затова всички ви обичат, Сим… И ви ухажват — тя се засмя тихо. — Защото все още не сте специалист…
Нейната стаичка се оказа изключително приятна и женствена. Нямаше никакво бюро — къде ли работеше, къде пишеше? Нямаше дори столове, така че се принудих да седна на леглото. Тя отиде да вари кафето, аз се зазяпах доста пресилено в картините по стените. Бяха твърде абстрактни, всички в лимонени тонове. Тя се обърна и ме погледна, усмивката й беше много добра и приятелска.
— Аз съм ги рисувала!
— Много са хубави… Но откъде тая любов към жълтия цвят?
— Жълтото ме успокоява…
— Много ли сте неспокойна?
— Да, много. И все пак съм малко по-спокойна от вас…
Едва намерих сили да кажа:
— Това е естествено, защото сте по-възрастна… И по-зряла…
— Личи ли ми? — попита тя шеговито.
— Знаете много добре, че не ви личи…
— Но на вас ви личи… Ужасно ви личи колко сте млад… И колко сте мил в същото време…
Тя донесе кафето. Неговото топло, меко ухание беше изпълнило цялата стая. Изпихме го мълчаливо. Имах чувството, че тя е неизмеримо по-топла и по-уханна от кафето.
— Хубаво ли беше?
— Да, хубаво!
— Ще бъде много по-хубаво! — каза тя и улови ръката ми.
Не очаквах, че толкова гореща и силна може да бъде една женска ръка. Ужасно треперех, чувствувах, че ставам смешен. Едва когато това тъмно и страшно море ме обгърна отвсякъде, аз изведнъж се успокоих. Топлината, която усещах, не приличаше на никаква друга топлина. Тая топлина беше единствената човешка.
След това лежахме един до друг в мрака на стаичката. Надали би могло да има на света по-дълбок мраз, отколкото в тая стаичка без прозорец, захвърлена в още по-бездънния мрак на космоса. Но нямах това чувство в тоя миг. Имах чувство за лято, за горещо слънце, за мирис на река. Не бях щастлив. Но бях изпълнен със спокойствие и доволство. И макар да се беше притиснала така близо до мен, сякаш не я усещах. Толкова усеща човек и своята топла ръка, когато лежи върху нея.
— Сим. Сим, доволен ли си?
— Да — казах аз.
— Толкова бе уплашен, миличък мой… Вярно ли е, че…
— Да, вярно е.
— Вижда ми се малко смешничко!… Та ти си почти двайсет и пет годишен.
Сега, когато пиша това, имам чувството, че думите са били грозни. Но тогава по-скоро се усетих наскърбен и обиден. Тя не ми каза: „Сим, обичам те!“ Тя ми каза, че съм бил смешничък. Сигурно съм бил… Но нима трябваше да ми го каже?
— Няма друг такъв като тебе на тоя свят! — рече тя. — Но сигурно нямаше да бъдеш такъв, ако беше останал там — на Земята…
— Не, пак щях да си бъда същият… Мене, изглежда, нещо генетиците са ме сбъркали…
— Никой не те е сбъркал… Ти си точно какъвто трябва да бъдеш…
Тя ме целуваше по ухото и ме галеше с топлата си ръка. В тоя миг наистина ме е обичала, но като момче, което е искала да запази от грозотата на знанието.