— Аз трябва да му кажа, Ада… Иначе няма да бъде честно…
— Знам, знам… Не бързай, Сим… Ще се намери кой да му каже…
— Кажи ми искрено, Сеймур ли те насочи към мен?
— Да, разбира се… Както и тебе…
— Значи ние сме били нещо като опитни зайчета?
— Не, не!… Не мисли за това!… Ние получихме нещо, което той дори не е сънувал…
— Кажи ми какво получи ти, Ада? — запитах аз. — Моля те — кажи ми искрено…
— Получих чистота! — отвърна тя простичко. — И получих вълнение. А може би само ти знаеш на тоя звездолет какво е истинско човешко вълнение…
— Не! — възроптах аз. — Ти получи самочувствие… Което беше загубила съвсем поради известни причини… И получи обезщетение.
— Почваш да ставаш зъл, Сим!… А това никак не ти прилича…
— Ти го обичаш, нали?
— Да, естествено…
— Тогава как ще се върнеш при него?
— Още не съм го решила! Но и да се върна, какво значение има?
— Разбира се, че има.
— Ти си умен, Сим, и не бива да опростяваш нещата… Много повече неща сближават хората, отколкото ги разделят… И между тях винаги остава нещо, което си е само тяхно.
— Както между нас?
— Да.
И отново ме обгърна в своята силна прегръдка. Тия нежни ръце, тая деликатна фигура бяха заредени наистина с изумителна сила. Чувствувах се като в капан и в същото време като в меката прегръдка на морето. На истинското море, което никога не бях виждал с очите си.
Ние се срещахме всяка нощ. Мълчахме в мрака или говорехме. След всеки изминал ден в думите и в прегръдките й се чувствуваше нещо по-трескаво… Аз не съзнавах, че я измъчвам. Трябваше да изминат много години, за да го разбера.
— Ти мислиш за всичко! — казах аз. — Но не мислиш за мене…
Казах й го в непрогледния мрак на стаята, захвърлена в пустошта между звездите и далечните мъглявини.
— Не! Сега мисля само за тебе.
— Не вярвам! — отвърнах аз.
— Трябва да ми вярваш, наистина… Ако ти кажа някой ден — „Обичам те!“ — това ще бъде завинаги…
— Искам да ми го кажеш…
— Ти знаеш много добре, че не бива…
— А какво ще стане с мен, когато остана сам… През тези ужасни десетилетия, които ни чакат…
— За тебе те няма да бъдат ужасни, Сим… Ти просто носиш в себе си всичко, което ти е нужно…
Много ми се искаше да срещна Сеймур през тия дни, но той като че ли нарочно се криеше от мен. И все пак го видях един път на една тиха флорентинска улица, под една оранжева тента. Той седеше край малка бяла масичка от вито желязо, на деликатен бял стол. На масата имаше чаша с питие, червено като кръв. Като ме видя, той дружелюбно ми кимна. Стори ми се, че в погледа му има нещо весело.
— Ела, Сим…
Седнах на бялото столче край него.
— Какво е това? — запитах аз.
— Сок от нар… Надали ще ти хареса…
Той влезе в кафенето и се върна оттам с чаша, пълна с кръв.
— Малко е горчивичко! — предупреди той. — И малко тръпчиво… Но човек трябва да познава и тия неща — в живота.
— Благодаря ти, Джек! Не знаех, че можеш да разговаряш и с метафори.
— Просто имах предвид твоите литературни наклонности! — отвърна той шеговито.
Изпих чашата. Помълчахме малко. Съзнавах ясно, че той беше длъжен да ми даде някакви обяснения.
— Няма нужда да ходиш при него! — каза Джек най-сетне. — И без това той знае всичко…
— Откъде знае? — трепнах аз.
— От Ада, разбира се…
— Тя му е казала?
— Защо е нужно да му каже? Това си личи толкова ясно от вида й…
— В края на краищата ти постигна своята цел — казах аз.
— Не съвсем… Но смятам, че съм пред прага…
— Мислиш — ще оздравее?
— Сега вече съм съвсем сигурен… Слушай, Сим, на него му беше необходим такъв шок… Нещо трябваше да събуди в него живи човешки чувства… Това му беше по-необходимо от въздуха… И ти се справи отлично с тая задача…
Той внезапно се засмя с истинско удоволствие.
— Ставаш циничен понякога — реагирах аз.
— Това е в кръга на професията — отвърна Сеймур. — Който познава добре хората, е винаги малко нещо циничен…
— И кажи ми — защо скрои тая сложна комбинация? Само за да спасиш Викторов?
Цепките на очите му някак особено се присвиха. Сега не можех да видя какво има зад тях.
— Добре, ще бъда искрен… И за тримата, Сим… Но главно заради тебе… Нима не разбираш, че имам някаква особена слабост към теб… Както към никой друг от звездолета… Нима можеше да допуснеш, че ще те оставя да се върнеш душевно осакатен на Земята… След петдесет години… Като някакъв смешен стар девственик… В края на краищата всички припечелиха нещо от моята комбинация…
Той отново се засмя, но тоя път малко сухо. Сега се срамувам, че така малко съм го разбирал. На „Аякс“ той беше най-застрашен, най-загрижен, може би най-уплашен. Най-много отговорности се бяха струпали именно на неговата глава.