— А сега експериментът свърши, моето момче! — продължи той. — Ти трябва да освободиш пистата…
— А ако не се съглася? — погледнах го аз.
— Не ме е страх от теб, Сим! — рече спокойно Сеймур.
— А ако се окаже, че не ме познаваш?…
— Ще се справя някак си и с това положение… Тая игра не я играеш сам…
— За съжаление не е игра — отвърнах аз горчиво.
— Знам! Знам много по-добре и от тебе… А сега да отидем да потичаме…
— Тичай си сам! — подхвърлих сухо и станах от мястото си.
След два дни тя ми каза това, което очаквах. Беше твърде късно, към пет часа сутринта. Усещах, че точно сега ще ми го каже — толкова беше трескава и нежна, толкова неспокойна.
— Завинаги ли? — запитах аз.
Тя не отвърна веднага.
— Трябва да мислиш, че е завинаги… Така е най-добре… Но никога човек не знае какво на тоя свят е завинаги.
— Ти просто искаш да ме успокоиш. Да ми оставиш още една малка надежда.
— Не ме измъчвай, Сим! — каза тя и заплака. — Аз ти дадох всичко, което имам…
— Не беше всичко.
— Всичко, което имам! — повтори тя. — Нима то беше малко?
Аз си отидох призори. Над боровия лес светлееше утрото, катеричките се премятаха в упоение между тъмните клони на дърветата. Ухаеше силно на смола и горски цветя — Безсонов беше знаменит тая сутрин. Но аз вървях като сляп, бях болен. Наистина бях болен от мъка. Прибрах се в стаята си и два дни никъде не излизах. На третия ден при мен дойде Сеймур.
— Толя иска да те види…
— Не прекалявай! — отвърнах враждебно аз. — Понякога наистина прекаляваш…
— Казах, че Толя иска да те види…
— Но аз не искам…
Сеймур дълго мълча, усилено мислеше…
— Добре! — рече той. — Не е нужно да ходиш при него… Срещата може да стане съвсем случайно…
— Казах ти, че не искам…
— Просто не съм те чул…
— А защо е нужно всичко това?… За да си направиш още едно представление?
— Нужно е, за да премине прага! — обясни той нервно.
Неговият тон не ме учуди. Изглежда, беше загубил доста от своето великолепно самообладание.
— И после?
— Да, това е най-важното… При тая среща ти трябва да бъдеш спокоен, дружелюбен и весел… Разбираш ли?… Дори ако те провокира… Макар че не допускам… Ти знаеш какво чудесно момче е Толя…
— Да, знам… Макар че не разбирам смисъла на играта…
Сеймур ме погледна едва ли не с огорчение.
— Ами това е съвсем просто! Толя в никой случай не трябва да разбере, че нещата между вас са били толкова сериозни…
— Твоите комбинации, Джек, понякога са твърде елементарни…
— Като всички лекарства! — отвърна той. — Никога не можеш да различиш съвсем ясно ползата от вредата…
— Добре! — приех с отвращение.
7
Тъкмо бях навършил двайсет и една година, когато дадохме втората жертва. Това беше старши геологът на „Аякс“ — Жан Пол Мара, един безкрайно симпатичен, замислен и тих човек, от самотниците, от тия, които бяха дошли на „Аякс“ без жени. Въпреки всички усилия на лекарския екип един ден той просто угасна пред очите на всички. И угасна също така тихо и мълчаливо, както беше живял, без да каже една дума за „сбогом“. През последните няколко седмици той сякаш беше скъсал всичко с „Аякс“ и с хората, които го обитаваха. Приличаше на пришълец от някакъв друг свят, попаднал случайно в чужда, пуста и безнадеждна среда, в някакво чудовищно тяло, което се движеше с бясна скорост в посока, обратна на неговата. Той не можеше да остане в него.
Тоя път неговата смърт потресе всички. Докато при първия случай все още бяха склонни да смятат, че това е случаен инцидент, сега усетиха, че болестта може да се превърне в опустошителна епидемия. Вече никой не можеше да гарантира дали „Аякс“ няма да се размине със своята цел като някакво мъртво, необитаемо тяло. Всичко беше възможно, но ние знаехме, че е невъзможно само едно — да обърнем курса на „Аякс“ обратно към далечната Земя.
Безсонов съвсем се умърлуши.
— Дали пък моите проклети прожекции не са причина за тая беда? — попита ме той веднъж. — Все едно да показваш на падналата в капана мишка сирене…
— Защо не питаш Сеймур?…
— Той не дава дума да се продума…
Бях напълно съгласен с него. Не можех да си представя „Аякс“ въпреки неговата изящна вътрешна архитектура празен и оголен. Не можех да си представя, че като изляза от дома, ще видя не небе, а неговия гладък, бяло боядисан таван. Това просто умът ми не го побираше. Не, Безсонов не беше виновен, може би той ни спасяваше от най-страшното. А иначе животът си продължаваше както обикновено, хората работеха, учеха, смееха се на шегите си. Но вече всички усещаха, че невидима и безпощадна, всред нас се бе поселила смъртта — тая, която най-малко познавахме и от която най-малко се плашехме. Не, не бяха от сърце ни шегите, ни усмивките.