Когато влязох при него, той стоеше с лице към огромния илюминатор. Кой знае защо, ми се видя малко попрегърбен в тоя миг. Или може би така ми се бе сторило. Като чу мекия предупредителен звън, той се обърна. Сега и суровото му лице не ми се стори така строго, по-скоро беше малко загрижено и отдалечено.
— Седни, Сим — рече той свойски.
Той се настани до мен, като продължаваше да гледа в илюминатора. Не беше ли се нагледал на тая пустош? Комендантът помълча малко, после каза:
— Знаеш ли коя е тая звезда?
— Коя точно?
— Тая — най-голямата, най-светлата… В левия ъгъл…
— Не зная наистина — отвърнах аз позасрамен.
Като всички други освен астрономите аз рядко надзъртах зад яките стени на „Аякс“. Много е страшно не само да знаеш, но и да видиш, че не си никъде…
— Това е Анкър — обясни комендантът. — Или това име не ти говори нищо?
Разбира се, че ми говореше.
— Това е навярно най-интересната звезда на нашето небе! — каза той. — Преди петстотин и шейсет години тя беше свръхнова…
— Да, спомням си. Беше направила истинска сензация.
— Тя е интересна и в друго отношение — продължи той. — Ние ще минем доста близко до нея… До никоя звезда няма да минем толкова близко…
Сега и аз я гледах с интерес — беше много красива бяла звезда с меко сияние.
— Наистина е много хубава!
— Да, разбира се… Това, което виждаш, е все още нейната газова обвивка… Затова изглежда толкова едра… Когато стигнем най-близко до нея, тя ще бъде колкото портокал…
Двамата мълчахме и все още я гледахме.
— Тогава ще ви събера всичките! — продължи той. — Искам да усетите, че всъщност ние не пътуваме в пустош… Ние пътуваме в огромен жив свят… Свят, в който пулсира безкрайна и мощна материя… Океан от огън и светлини…
Не знаех, че може да се изразява в такъв стил.
— А ентропията? — запитах аз.
— Ентропията е за глупците! — рече той малко рязко. — А огънят е за прометеевците… Но това звучи малко демодирано, нали, Сим?
— Никога не съм мислил така! — отвърнах аз сериозно.
— Да, знам! — каза той. — Затова те извиках.
Едва сега той ме погледна прямо и силно — очи в очи.
— Сим, ти си ми нужен… Разчитам на тебе за едно специално мероприятие… Затова те предупреждавам — никакво отпускане… При каквито и да е случаи… Ти трябва да бъдеш готов — излъскан и твърд като стомана…
— Готов — за какво? — попитах аз.
— Като му дойде времето, ще ти кажа… Аз съм сигурен, че няма да ме разочароваш…
— Благодаря ви!
Наистина ме заинтригува. Специално мероприятие!… Какво може да бъде то?… Да мина край Анкър с нашата огнеупорна ракета?… Хенк, сякаш усетил мислите ми, се поусмихна.
— Не се мъчи да отгатнеш. Повече е, отколкото предполагаш…
— Няма да ви посрамя! — отвърнах аз.
— Да, това е мъжки отговор! А сега можеш да си вървиш…
Откъде можех да зная в тоя миг, че ще му причиня най-голямото огорчение. Че ще го ударя право в неговото кораво, но добро сърце. Той отново бе вперил поглед в звездата и сякаш бе забравил за моето съществуване. Станах и безшумно излязох. Много ми се искаше да зная на кого всъщност дължех това необикновено внимание. Дали и тая среща не беше някоя от безкрайните комбинации на Сеймур. Дали не беше счел за нужно да ми помогне и на мен с някакъв внезапен шок? Знаех, че Сеймур и Хенк се срещат много често, че разговарят с часове… И надали за космическата ентропия… Сигурно за тая, която ставаше в сърцата на хората. Или чисто и просто Хенк сам се бе досетил за мене.
Сега много ми се искаше да бъде вярно второто.
Няколко дни по-късно случайно срещнах Ада в спортния басейн. Беше в своето жълто трико, елегантна и гъвкава, каквато си е била винаги. Тя ме забеляза, разбира се, погледът й беше топъл и ласкав. Аз не посмях да се доближи повече — така громко и силно биеше сърцето ми.
ВТОРА ЧАСТ
1
Приближавахме нашата цел. Оставаха ни само няколко месеца и огромният „Аякс“ щеше да увисне в пустошта като далечен спътник на Регина. Най-сетне щяхме да узнаем имало ли е някакъв смисъл това безкрайно пътуване. Щяхме да разберем има ли там жив свят, има ли хора. Ние бяхме просто жадни да срещнем човешки същества, та макар и от праисторическата ера. Толкова непоносима бе станала за нас мисълта, че може би сме единствените скитници в достъпния и недостъпния космос.
Последните три години като че ли минаха по-леко. Нашият екип от учени най-сетне бе открил силни противосредства на херметичната невроза. Но последната нейна жертва беше наистина и страшна, и тежка. Един от биохимиците, младият професор Моргенщерн, се самоуби по невероятен начин. Облечен в най-съвършен космически скафандър, той бе скочил в пустошта през един от люковете на най-малката разузнавателна ракета. Разбира се, отварянето на люка бе алармирало всички предпазни постове. Опасната рана в корпуса на „Аякс“ бе мигновено затворена. Но късно, за съжаление. Август бе останал вън, в пустотата. Щеше да живее най-малко още сто часа. И щеше да умре от задушаване.