В последно време много често го заварвах да си тананика песнички. Придружаваше ги с акомпанимент на китара, която беше измъкнал преди няколко години кой знае откъде. Пееше тихичко, малко скръбно, някак особено се вслушваше в своя дрезгав, но приятен глас.
— Пие ми се водка! — заяви веднъж тъй съвсем внезапно, като остави китарата си. — Истинска водка…
Бях чел, разбира се, за това питие толкова много в старите руски романи, че и на мен изведнъж ми се припи. Но знаех, че неговото производство на Земята е отдавна забравено.
— Ти изобщо пил ли си някога водка?
— Пил съм, разбира се! — отвърна Безсонов, едва ли не обидено. — Не е чак толкова вредно, колкото пише в енциклопедията… На мястото на Сеймур аз бих го пробвал като лекарство… Или ще те утрепе съвсем, или завинаги ще те оправи…
Той въздъхна и взе няколко акорда на китарата. Усещах, че в себе си нещо пееше.
— Володя — казах аз, — много съм слушал за една стара песен…
— Коя песен?
— „Крутится, вертится шар голубой…“
Цялото му лице засия.
— Прав си! Чудех се какво ми липсва… Ама съвсем я бях забравил…
Той дълго мълча, очевидно се мъчеше да си припомни древната забравена мелодийка. Не беше толкова лесна тая работа.
— Готово! — възкликна най-сетне той. — Почакай да пренастроя китарата…
Не знаех, че е толкова приятно настройването на една овехтяла китара. Беше ми дошло до гуша от безукорното съвършенство на звуците. Като се приготви, той най-сетне запя, с едната си буза обърната към тавана, сякаш се вслушваше в дълбините на китарата.
После цяла седмица тая стара чудна песничка звуча в душата ми.
2
Най-сетне реакторите на „Аякс“ угаснаха, ние влязохме в орбитата на Регина. Все пак бяхме доста далече от нея — с просто око тя се виждаше като луната при пълнолуние. И веднага всички уреди за наблюдение бяха пуснати в ход.
Беше настъпил великият час на Знанието. Беше настъпил часът на отчаянието или надеждата. От няколко дни хората едва се докосваха до яденето. Те просто чакаха, изпълнени с чувства до премаляване. Само Сей-мур изглеждаше съвсем спокоен, едва забележимата иронична усмивка не слизаше от устните му.
— Никакви дяволи няма да намерим там! Иначе досега щяха да влязат поне в радиовръзка с нас…
— Може би не са стигнали още до радиото — отвърнах.
— И може би никога няма да стигнат… Защо непременно трябва да свързваш разума с техниката… При сродни условия… — започна той.
— Никои условия не могат да бъдат съвсем сродни — отвърнах аз. — Представи си, че те имат своя радиовръзка на физиологична основа… Но със слаба мощност…
— Глупости! — измърмори той презрително.
Много добре го разбирах. Той се страхуваше от прекалените надежди повече от чума. Той се плашеше разочарованието да не доведе до нова вълна от душевни заболявания. И имаше право, разбира се.
Още първите сведения бяха зашеметително неприятни. Регина се оказа чисто и просто една ледена пустиня, едно грамадно ледено кълбо. Наистина имаше и свободни океани, които заемаха около една трета от нейната повърхност. Но всичко друго беше лед. Специалистите без изключение бяха единодушни — при това положение на Регина разумен живот не можеше да има. Дори да бе имало в далечните геологични ери някакъв разумен живот или някаква цивилизация, те не са могли да устоят на хилядолетния процес на заледяването.
Така говореха те, това беше разумно, но все пак никой не им вярваше. Никой не беше душевно готов да им повярва. Защо пък да не оцелеят и разумни същества?… Та макар и да живеят като амфибии в океана.
Наистина нашите уреди за наблюдение, главно телескопите, не бяха така съвършени като земните. И все пак бяха доста мощни. Но в окулярите не попадаше нищо освен преспи и ледени образувания. Снимките бяха просто отчайващи — по нищо не се отличаваха от земните арктически снимки.
Но имаше и някои учудващи данни — преди всичко атмосферата. Макар и доста по-тънка и разредена от земната, тя беше много богата на кислород. И температурите не бяха така ниски, както можеше да се очаква — около минус десет-петнайсет градуса на екватора на обед. Бяха изпратени три сонди, две от които се върнаха на „Аякс“. Констатира се наличието на бактериален живот на повърхността на планетата. Втората донесе проба от океана — беше необикновено богата на планктон и нисша растителност. Третата, снабдена с телевизионен предавател, остана на планетата. Ден и нощ по екраните бдяха специалисти. И тя показа неща, които ги смаяха — някакви тъмни, гладки предмети се движеха и изчезваха от океанската повърхност — нещо като подводници или гърбове на гигантски риби. Веднъж странни бели предмети прелетяха във въздуха — може би парчета лед, носени от вятъра, може би птици.