— А той за какво ми е? — попитах учудено.
— Щом говориш за заслуги, трябва да има и един по заслуги — отвърна Хенк. — Сега оставям на тебе да събереш хората си и да им съобщиш новината…
На следния ден се случи нещо, което озадачи всички ни — нашият телевизионен предавател внезапно угасна. Дежурният екип твърдеше, че е изключено това да бъде някаква техническа повреда. Те бяха забелязали за кратко мигновение, че нещо бяло като пряспа се бе изсипало върху предавателя. Но ние знаехме от самия предавател, че около него няма преспи, ни ледени блокове. Беше кацнал на съвсем гладка, почти стъклена ледена повърхност. Знаехме съвсем точно мястото му и не беше много трудно да го открием с нашия инфрачервен локатор. А това наистина нямаше да бъде възможно, ако беше закрит от преспа. На „Аякс“ започнаха да се шегуват, че е станал жертва на Снежния човек. Минал е случайно оттам, ядосано е ритнал тая непозната и ненужна вещ и после, леко накуцвайки, с премазан палец, се е отдалечил в неизвестна посока.
Веднага изпратихме на Регина нов предавател, но и той не успя да разкрие тайната. Ледената пустиня си беше все така самотна и глуха както винаги. Само по океана от време на време се появяваха тъмни петна, но нито веднъж не успяхме да ги засечем с локатора. В края на краищата всички започнаха да мислят, че надали са от животински произход.
А нашата малка щастлива група веднага започна своята подготовка. Подложиха ни, разбира се, на доста дълготрайна аклиматизация, колкото и добре да бяхме тренирани и калени, все пак бяхме живели почти три десетилетия в стерилна среда при постоянни температури. Дробовете ни бяха съвсем отвикнали от острия мраз. Наложи се да прекараме двайсет дни в специално помещение, в което постоянно понижаваха температурата. Всички издържаха изпитанието, включително и Ула Шерман, нашата деликатна лекарка. Движехме се там с нашите специални костюми, спяхме в спални чували — през последните дни при минус трийсет и пет градуса, макар и с предпазни маски. Всичко това беше доста неприятно и отегчително, но трябваше да се търпи. Утешаваше ни мисълта, че не сме единствените — на тая подготовка се подлагаха всички, които трябваше да дойдат след нас.
Най-сетне цялата подготовка беше приключена. Ние вече свободно можехме да слезем на Регина, без да се подложим на особени опасности или рискове. Или поне така си мислехме и се надявахме.
3
„Фортуна“ се „приземи“ така леко и плавно, че бяхме готови да изръкопляскаме. На мен като на комендант се падна честта пръв да стъпя върху ледовете на Регина. Никога през живота си няма да забравя тия прекрасни минути. Стоях прав, като изумен, всред бялата сияеща пустиня и не смеех да поема дъх — такава чистота и такова спокойно величие излъчваше цялата гледка. Навярно бях забравил истинския цвят на земното небе, но това, което виждах сега, ми се стори безкрайно по-нежно. Особено ме порази слънцето със своя ярък, брилянтен блясък — истинско ярко тропическо слънце, устремено право към зенита. Не чувствувах никакъв студ дори по лицето си. Усещах само свежестта на въздуха, необикновената лекота на първите си стъпки. По стълбата на „Фортуна“ слизаше Зверев, очите му изглеждаха като омагьосани.
— Уф! — възкликна той непринудено.
Но възклицанието му бе пълно с възторг. Зверев се приближи до мене, прегърна ме яко, после каза:
— Е, добре дошли!…
Каза го на руски, после се протегна като момче, което се е събудило внезапно от сън. Сините му очи сияеха като небето.
— Все си мислех, че ще попаднем на някой тропически кошмар! — каза той весело. — Пълен с комари като орли и с крокодили като подводници…
— Затова пък тук няма нищо!
— Не може да няма тюлени и бели мечки! — реши Зверев.
Разбира се, през цялото време ни наблюдаваха от „Аякс“, слушаха нашите разговори. Един след друг слезе целият екипаж. Само Ула Шерман изглеждаше обезпокоена.
— Сложете си очилата! — каза тя. — Ще си повредите очите…
Заловихме се веднага за работа. Трябваше да свалим шейната, нашия дом, целия останал багаж. Докато се трудехме прилежно, Зверев продължаваше да оглежда пустинята с бинокъла си. Първият му ентусиазъм започна лекичко да поугасва.
— Ама пък гледка! — измърмори той. — Да няма дори един келяв пингвин!
След като свалихме багажа, веднага започнахме строежа на импровизираното жилище. То бе много леко, конструирано така простичко, че можеха да го построят и деца. Но леката му материя имаше изключителни изолационни качества. При всички случаи то бе много надеждно жилище освен при нападение, разбира се — на слонове или на динозаври. Но тук поне такава опасност не ни грозеше.