Но не цопна — и той издържа. И в последна сметка измъкна на брега това, което теглеше. Неговият вид едва ли не ни уплаши. Беше нещо черно, с къса лъскава козина. Приличаше едновременно и на видра, и на малък тюлен. Но главата му беше съвсем рибешка. И на сушата животното се мяташе и яростно се бореше, инстинктивно ни вдъхваше някакъв непонятен страх.
— Ама че урод! — възкликнах с отвращение.
Кастело ме погледна виновно.
— Май че трябва да го застрелям…
— И колкото се може по-бързо! — добавих аз.
Тая работа свърши Толя. Той нагласи автомата на най-малката интензивност, приближи се и простреля главата му. Яростното животно изведнъж притихна. Сега вече можехме да го разгледаме съвсем спокойно. Най-сетне Толя се изправи и каза учудено:
— Може да ви се види смешно, но това е риба бозайник! — каза той. — Диша с хриле, а кърми малките си с мляко като обикновена котка…
Усмихна се и добави със задоволство:
— Тази е женска!… Изглежда, че тоя океан е пълен с чудеса…
Но Кастело като че ли бе загубил желание да прави повече проби. Той отново смени куката и окачи на нея лососина. Така за по-малко от час той налови няколко килограма риба. Не бяха всички като първата, макар че преобладаваха. Но, общо взето, те си приличаха, бяха наистина риби, а не бозайници.
— Време е да вървим! — казах аз. — Нарушаваме графика…
— Да вървим! — съгласи се неохотно Кастело. — Ама пък ще си напържим риба тая вечер…
— Експонати не се ядат! — отвърнах уклончиво.
— Какви експонати са това! — погледна ме Кастело. — Океанът е пълен с риба… Утре ще ти наловя цял тон…
Прибрахме всички прибори и тръгнахме. Тоя път пътувахме на запад по посока на залязващото слънце. Кастело влезе в радиовръзка с базата — там всичко вървеше съвсем нормално. И скучно, разбира се — не бяха имали нито едно преживяване. Ледената равнина се простираше пред нас все тъй пуста, безжизнена, мъртва. Но ние бяхме доста възбудени, не и обръщахме никакво внимание. Говорехме само за океана, за възможностите, които той криеше. Особено ни радваше това, че открихме бозайник, макар и с хриле. Толя с основание предполагаше, че непременно в океана има и други бозайници — от много по-съвършен тип.
— Може би цялата еволюция тук се е извършила в океана — каза той. — А сушата открай време си е пустиня…
— Така изглежда — отвърнах аз.
— Спри! — извика рязко Кастело. — Но без спирачки…
Аз само угасих мотора, шейната продължаваше да се хлъзга безшумно по инерция…
— Какво има?…
— Погледни там! — каза той едва ли не шепнешком, сякаш се плашеше някой да не го чуе.
Аз погледнах по посоката. Колкото и обикновено да беше това, което видях, то ме смая много повече от ри-бозайника. На едно ледено възвишение, малко вдясно от нас, бе клекнало на задните си крака едно съвсем познато животно. Това беше чисто и просто куче. Наистина приличаше малко и на хиена с козината около врата си, но все пак беше куче.
— Не може да бъде! — възкликна Кастело поразен.
И ние така мислехме — не може да бъде. Кучето седеше все тъй на задника си и не помръдваше. Дали не халюцинирахме? Не можехме да халюцинираме и тримата заедно… Или пък, отде да знае човек…
— Дай малко вдясно! — каза Кастело.
Завих малко вдясно, но шейната бързо започна да губи инерция. Сега вече много добре виждах, че кучето гледа право в нас. И като нас то не изглеждаше уплашено, по-скоро изненадано и любопитно.
— Запали! — нареди Кастело. — Карай към него…
Аз запалих, шейната леко запълзя по склона. Имах чувството, че кучето ме гледа право в очите, сега погледът му беше уплашен и зъл. Когато наближихме, на десетина метра от него, то внезапно нададе някакъв отвратителен вой и хукна обратно.
— Можеш ли да го настигнеш? — попита Кастело едва ли не трескаво.
— Разбира се! — отвърнах аз.
Натиснах педала на скоростта, шейната просто литна. И все пак опитът се оказа несполучлив. Кучето бягаше с необикновена бързина — около седемдесет километра в час. Това не беше нищо за шейната ни, но точно тук теренът стана неравен, осеян с дупки и малки ледени бабунки, които ни блъскаха главите в покрива. Нямаше никакъв смисъл да си счупим вратовете за едно най-обикновено куче. Кастело отвори капака на шейната и се залови за автомата си.
— Остави! — заповядах аз.
— Защо?