А Хенк като че ли не бързаше особено да ни пусне В действие. Проучванията продължаваха, но загадките, вместо да се опростят, ставаха все по-сложни. След седмица застреляхме втора бяла мечка, наистина много по-малка или, по-точно, по-млада от първата. Хирурзите внимателно я дисектираха — имаше си сърце, черен дроб, бъбреци — изобщо всичко, което имаха и земните животни. Може би нямате само тънки черва — всичките й черва бяха кошмарно дебели. В стомаха й намерихме риби и остатъци от рибозайник. Въпреки яките си зъби мечката не бе се постарала да сдъвче храната много взискателно. Навярно на такива едри парчета щяхме да се превърнем и ние в стомаха на първата мечка. Кастело с цялото си нахалство опържи черния дроб и, естествено, заяви, че е ужасно вкусен. Но никой не се опита да провери дали това е вярно.
Колонията скоро нарасна до трийсет души. Едва сега Хенк разреши да се образуват две експедиции — една по море с катера, другата по суша. Отново бях определен за водач на „сухата“ експедиция. Взех със себе си Кастело, Толя и канадеца Шерман, мъжа на Ула. С голяма мъка измолих да тръгнем с шейната, а не с тромавата всъдеходка. Шейната беше много лека и по-бърза, имаше отлична видимост. Трябваше да изминем около четиристотин километра за пет дни и да направим научни наблюдения и проучвания. През цялото време и двете експедиции щяха да бъдат в телевизионна връзка с базата и „Аякс“.
И тъй една сутрин потеглихме на път. През първия ден изминахме около сто километра, макар че спирахме десетина пъти за разни проучвания. Наловихме хубава риба и тоя път в това приятно занимание участвувахме двамата с Толя. Бяхме се уверили, че рибата на Регина е наистина много вкусна. Вечерта я опържихме, през нощта спахме на смени. На другия ден отново продължихме по начертания маршрут — движехме се все край брега на океана, много рядко пресичахме в дълбочина сушата. Хенк се беше съгласил с нас, че живот трябва да се търси предимно край водата. Толя вземаше проби, ние ловяхме риба. Но с това се изчерпваха и нашите успехи — не срещнахме никакъв друг живот, ни дори следи от мечки. Шерман, който ни охраняваше от едно малко възвишение на стотина метра от брега, внезапно подвикна:
— Сим!… Погледни там!…
Погледнахме към посоката, която ни сочеше. Не много делече от брега бе изникнало малко, тъмнозеленикаво островче. Като се взряхме внимателно в него, забелязахме, че се движи. След няколко минути изчезна. Това бе всичко.
Настана третият ден на нашата експедиция. Тука бреговете бяха доста разчленени, все по-често се срещаха дълбоки, тихи заливчета. Водата в тях бе почти зелена — изглеждаше, че има много водорасли или планктон. Към обед Толя внезапно се обади:
— Спри, Сим!…
Внимателно спрях. Но Толя гледаше не пред себе си, а към небето.
Птици!…
Отворихме веднага капака. Бяха три огромни бели птици, много прилични на албатроси. Не летяха, а се виеха в кръг, без да размахват криле — силни и все пак изящни. Разбрахме веднага, че доста трудно ще ги улучим от това разстояние.
— Дай още малко напред! — обади се Кастело. — Но по-бавно, можем да ги изплашим.
Шейната ни наистина бе камуфлирана в бяло, но и птиците навярно имаха много силни очи. Изминахме тъй още неколкостотин метра, после отново спрях. Кастело се примери и стреля. Улучи едва на четвъртия път. Гигантската птица полетя тежко като камък към земята. Останалите две дори не се разтревожиха, продължаваха спокойно и бавно да кръжат.
— Давай сега! — обади се доволно Кастело.
Веднага потеглих. Не бях толкова възбуден от новото ни откритие, за да не гледам къде карам. Едно малко възвишение ми пречеше да видя къде е паднала птицата. И изведнъж общо възклицание ме накара да закова на място шейната. И аз погледнах натам, където гледаха другите. На стотина метра от брега лежеше гигантско животно. Може би беше дълго петдесет метра, може би повече. Много приличаше на грамаден кашалот, изхвърлен мъртъв на пустинния бряг.
Но никой от нас не гледаше кашалота. Ние гледахме изумени хората.
Да, хората!…
Колкото и да бе невероятно, но на Регина живееха хора. До тях имаше не повече от двеста метра, така че ги различавахме много добре. Шейната бе спряла на ръба на малкото възвишение — виждахме ги като на длан.