Бяха истински хора, облечени в нещо, което приличаше на зверски кожи. Всички държаха в ръцете си копия.
Онова, което стана по-нататък, напомняше за някаква древна приказка.
Хората бяха готови за бой на живот и смърт. Виждах ги много ясно, наредени в полукръг с копия, насочени напред. Тилът им се пазеше от огромното тяло на кашалота, оттам не можеше да дойде никаква изненада. На десетина метра от тях като бяла кула стоеше изправена гигантска мечка. Навярно се колебаеше, макар че хората изглеждаха пред нея дребни като палета. Може би познаваше вече техните копия, може би бе изпитала остриетата им. Може би разбираше, че рискува. Колкото и да бе силна, все пак копията не бяха малко. А на всичко отгоре ние вече знаехме, че търбухът й е доста мек.
Наблюдавахме гледката с притаен дъх. Наистина нещо древно имаше в това сблъскване между хора и хищник. Дори и албатросите дебнеха за своя малък дял от огромната плячка. Най-сетне мечката изрева глухо и тръгна напред.
— Кастело! — наредих му тихо.
Ние бяхме хора и те бяха хора. Нямаше да оставим в беда нашите ближни. Откъде мечката можеше да знае, че ще я нападнем откъм гърба. Тя честно се бореше за своя дял срещу острите копия. Кастело стреля, стори ми се, че видях как пламна бялата козина между могъщите й плещи. Тя направи още една крачка и рухна напред. Сега можехме да си позволим представлението да продължи още няколко мига.
А хората сякаш още не можеха да повярват на очите си. Те стояха все така в строй и не помръдваха. Разбира се, много добре им влязохме в положението. Нямаше никаква разумна причина тоя невероятен хищник да рухне пред очите им. Никога преди това не се бе случвало. И дори ако като всички примитивни племена вярваха в богове, все пак навярно знаеха, че боговете не се-намесват в такива истории. Най-сетне бойният им ред се разтури, един от хората предпазливо и внимателно пристъпи напред. Видях го как се надвеси над главата на мечката, за да се увери, че е мъртва. После вдигна ръце и започна да танцува. Това беше бърз, ритмичен танц, бях виждал нещо подобно в най-старите индиански филми. Отначало танцуваше сам, после към него се присъединиха и другите. Беше наистина интересно за гледане.
— Да вярвам ли на очите си! — промълви тихичко Шерман. — По-скоро прилича на сън…
— Това е навярно някакъв обреден танц! — обади се Кастело. — Нещо като благодарност към божеството, което ги е спасило…
— А сега ще видят и самото божество — казах аз.
Идеята наистина ни се стори забавна — да се появим пред тях като бели безплътни божества. Нашите бели костюми наистина ни придаваха такъв вид…
— Басирам се, че панически ще се разбягат! — рече Шерман.
— Няма такава опасност! — поклати глава Кастело. — Като всички примитивни народи представите им за божеството са доста земни…
Ние приближихме още стотина метра, но увлечени в своя танц, те все още не ни забелязваха. Отново спряхме. Решихме Толя и Шерман да останат в резерв, ние да продължим пеша. За всеки случай държахме оръжието си в готовност — наистина бяха хора, но все пак хора от чужда планета. Отде да знаем, може би тук племената са свикнали да изяждат своите богове.
— Остави на мене! — каза Кастело. — Мисля, че по-лесно ще се разбера с тях.
— Добре — кимнах му.
Най-сетне ни видяха. Танцът изведнъж спря, те се обърнаха към нас. Не забелязах да са особено смаяни, а още по-малко уплашени. Просто стояха и ни гледаха — безмълвни и сериозни. На ръст изглеждаха малко по-дребни от нас, кръглите им лица бяха тебеширенобели. Тъмните им, също така малко кръгли очи ни гледаха съвсем спокойно и разумно. Въпреки своите примитивни копия, въпреки дивашкия танц, никак не приличаха на диваци. По-скоро ми напомняха на малко тъжни и печални клоуни.
Като приближихме на десетина метра от тях, Кастело спря. Спрях и аз на две крачки зад него. Най-сетне от общата тълпа излезе един от тях — по-висок, по-сух, навярно по-възрастен. Тогава Кастело се поклони дълбоко — до пояс. Сякаш по команда цялата им група се поклони до пояс и както ми се стори — доста по-грациозно и изящно. Кастело сложи дясната ръка на сърцето си. И те сложиха дясната ръка на сърцето си. Колкото и сериозно да бе положението ни, колкото и решително за нашето бъдеще, в тоя момент се чувствувах като неопитен статист в церемониална пиеса. Тогава Кастело посочи с пръст гърдите си и каза високо и ясно:
— Кастело!
Същото движение направи и техният главатар и каза с нескрито достойнство: