— Токо!…
Просто и хубаво име — какво повече! Тогава Токо хвърли копието на земята и тръгна напред. Усетих, че Кастело се поколеба за миг, но също хвърли бластера си. Когато Токо приближи съвсем, за пръв път Кастело направи нещо неуместно — подаде му ръка. Токо учудено погледна празната му ръка, имах чувството, че се обиди. После хвана с две ръце раменете на Кастело и допря бузата си до неговата.
Бях поразен!… Ами такъв поздрав съществуваше и до ден-днешен на Земята. Или това беше нещо повече от поздрав, това бе нещо като побратимяване. Тълпата зад тях нададе ликуващ вик, хората приветствено размахаха своите къси копия. В края на краищата заслужавахме си го — бяхме ги избавили от страшен враг. След това Токо взе своето копие, а Кастело — бластера си. Неравновесието на силите отново бе възстановено. Най-сетне Кастело намери за нужно да представи и мен.
— Сим! — каза той.
Не усетих как се размесихме. Вече нямах никакво чувство за опасност, намирах се между приятели. Те ни разглеждаха с интерес, попипваха нашите дрехи. И аз попипах техните. Бяха кожени, малко грубо скроени, но практични и удобни — с панталон и дълга до колената връхна дреха. По всяка вероятност кожата беше от ри-бозайник — доста добре ощавена, защото я чувствувах лека и гъвкава в пръстите си. Особен интерес предизвикаха очилата ни. Дадох да ги попробват, но се уплаших, че няма да ги получа обратно — така бързо изчезнаха от погледа ми. Те ги пробваха с достойнство, споделяха нещо помежду си. Ако съдех по израженията им, надали имаше особен смисъл светът да изглежда по-тъмен, отколкото е всъщност.
Най-голям интерес те проявяваха към нашето оръжие. Дали разбираха, че то ги е избавило от страшния звяр?… Навярно се досещаха. Можехме да го отгатнем по предпазливостта, с която се опитваха да го докоснат. Тоя път ние решително се противопоставихме да попадне в ръцете им — страхувахме се главно от някой случаен изстрел. Те като че ли не се обидиха от това. Тогава се решихме да им покажем неговата сила — главно за авторитет, разбира се.
Двата албатроса все така търпеливо се виеха над главите ни. Един от тях нямаше да дочака своята плячка. Кастело се примери внимателно и стреля. Албатросът полетя мъртъв на земята. Туземците за миг сякаш замръзнаха на местата си. И все пак не изглеждаха така удивени, както очаквах, отново запазиха своето достойнство. Не се проснаха по очи като диваци, не се разбягаха. След първото сепване бързо заговориха помежду си. Но и тоя път не усетих уплаха. Имах чувството, че местните хора не се плашеха изобщо от други хора, изглежда, че това за тях бе съвсем естествено.
Трябва да призная искрено, че безкрайно повече се учудихме ние на тяхното оръжие. Кастело веднага забеляза, че техните копия са костени, но върховете им бяха от добре изострено желязо. Нещо като къси железни брадви видяхме на коланите на неколцина между тях. Какво можеше да означава това?… Откъде можеше да се вземе желязо на заледената планета?… Нима имаха рудници и доменни пещи?… Тая мисъл ни се виждаше съвсем абсурдна… Ами тогава?
След като се посъветвахме с Кастело, решихме да повикаме и нашия „резерв“. Този път сензацията беше много по-голяма. Шейната пристигна при нас, капакът се отвори, Толя и Шерман излязоха навън. Разбира се, поразиха ги не хората, а самата шейна. Те се натрупаха като деца около нея, възбуждението им стигна до краен предел. Но не беше трудно да се отгатне, че това е чисто и просто радостно възбуждение. Гледахме и недоумявахме. Те можеха по някакъв начин да си представят, че оръжие може да убие звяр, без да го докосне. Но им се струваше съвсем невероятно една вещ да се движи сама. Всъщност и двете неща трябваше да изглеждат еднакво абсурдни.
— Как е настроението? — попита Толя, като поглеждаше малко неспокойно туземците.
— Както виждаш — отлично! — отвърнах аз.
— Смятат ли ни за божества?
— Ни най-малко! — отвърна Кастело доста учуден. — Просто — приятели… Но в никой случай не попаднали тук от небето…
— Интересно! — измърмори Толя. — Излиза, че ако има някой да се чуди — това сме ние…
— Точно така! — потвърди Кастело.
— Тогава излиза, че те са много по-умни от нас! — рече Толя с искрено огорчение.
И той много се заинтересува от железните върхове на копията. Дори взе едно и опита с връх острието му. Туземецът го наблюдаваше с гордост и задоволство.
— Ката! — каза той.
— Не знам дали е „ката“ — измърмори Толя, — но е чиста стомана…
— Това е положението — усмихнах се аз. — Според теб откъде са го взели?
— Има само едно разумно обяснение — реши Толя. — Преди замразяването на Регина е имало развита цивилизация… Тя е загинала, но са останали някакви запаси от желязо… И сега те го ползуват…