Пътувахме четири дни, нощем лагерувахме. Токо спеше в нашата палатка. Не беше толкова проста тая работа, тъй като кожите, в които беше облечен, миришеха доста силно. Топлината, изглежда, също го тормозеше — не беше привикнал с нея. Навярно предпочиташе да спи при своите, но смяташе, че няма да бъде любезно. Така всички станахме жертва на нашето прекалено възпитание. Очаквахме, че ще го стреснат особено много нашите осветителни тела, но тоя път не улучихме. Кой знае защо, ги прие като нещо естествено, макар и достойно за най-голямо уважение. Но когато една нощ за шега пуснах фаровете на шейната, в лагера Настана едва ли не паника. Дори кучетата се стреснаха И започнаха уплашено да вият.
Никак не можехме да разберем защо туземците живеят така далече от морето. Много по-естествено беше да бъдат там, където е и храната. Дните прекарвахме в изучаване на езика им. Наистина беше фонетично ясен и все пак доста труден. Думите твърде много си приличаха една с друга — „као“, „коа“, „коуа“, „куаку“, „акукаокоа“. Не беше никак лесно да се ориентира човек в тая простичка полифония. Най-бързо се оправяхме със съществителните — ние просто показвахме предмета, Токо го назоваваше. Глаголите по принцип произхождаха от съществителните и бяха свързани с обекта на действието. Така например глаголите „ям“ или „тичам“ бяха съвсем различни, когато се отнасяха за куче или човек. Аз учех прилежно, магнетофонът всичко записваше. Разбира се, трябваше от време на време да преговарям. Пуснах магнетофона и той добросъвестно заработи — „аку као, коа шакоа“ — точно повтаряше нашите гласове и разговори.
В първия момент Токо учудено се ослуша. След това смаяно ни зяпна в устата. Ние, естествено, си мълчахме и слушахме. И тогава за първи път Токо наистина се уплаши, забрави своето достойнство и хукна навън. Едва успяхме да го успокоим, показахме му машината, но всичко беше напразно. Той остана в шейната, но като вцепенен, без да губи докрай своето достойнство. Въображението му беше поразено до краен предел. Той можеше да си представи всичко, освен това — да могат да се върнат живи отдавна умрелите звуци.
На петия ден пристигнахме в селището. И по нищо не бих разбрал, че тука наистина има селище, ако срещу нашия керван не се беше юрнал цял рояк деца. Иначе пред нас се простираше все същото ледено поле, тук-таме осеяно с едва забележими куполи. Туземците строяха своите ледени юрти, изкопани в леда, отгоре дострояваха твърде изкусно само покрива. Децата, разбира се, се натрупаха около нашата шейна, но не бяха така учудени, както очаквах. Много по-късно разбрах, че местните хора изобщо нямат психична нагласа да размишляват за непонятни неща. Чисто и просто ги смятаха за непознати, така естествени като познатите. Така например, ако внезапно се появеше съвсем черна вместо бяла мечка, това никак нямаше да ги учуди.
Токо ни покани в своята ледена юрта. Беше нещо като старейшина или главатар на племето, както по-късно научихме. Но не беше толкова стар. Юртата наистина беше доста просторна. И неочаквано уютна при това. Леденият под беше изцяло постлан с мечи кожи. С кожи на рибозайник бяха обшити и стените до покрива. Вътре ни посрещнаха с дълбок поклон три жени — едната доста възрастна, другите две сравнително млади. Но в първия миг не забелязах ни жените, ни юртата. Погледът ми беше привлечен от нещо друго. В юртата светеше огън… Да, огън… Приближих развълнуван. Светеше с висок бледен пламък в някакъв костен съд, може би череп на мечка. И както очаквах, беше пълен с мазнина от кашалот. Нещо като фитил от непозната за мен материя даваше пламъка. Огънят светеше спокойно и сигурно, пламъкът му не трепкаше.
— Какво е това?
— Зеа! — отвърна той.
В гласа му звучеше не само гордост. В гласа му звучеше и безкрайна признателност. След една седмица, когато вече доста научих езика им, аз го разпитах по-подробно.
— А откъде имате огън?
— Огънят живее! — отвърна той гордо.
— Винаги ли живее?
— Винаги!… Огънят се е родил преди света… От него е сътворено и слънцето.
— А когато огънят умре, откъде взимате нов?
— Огънят никога не умира! — увери ме той.
Трудно ми беше да го повярвам.
— Нима твоят огън никога не е умирал? — запитах аз.
— В моя дом огънят е умирал три пъти — каза той. — Но аз взимах огън от съседите…
— А нима не умира и у съседите?
— Никой не помни такава беда! — отвърна Токо. — Но ако умре и у съседите, ние ще вземем от другите племена.
— А много ли са племената по света?
— Много…
— Повече от звездите?