Така и не можахме да се разберем.
Поисках разрешение от Хенк да посетя Сао. Той веднага се съгласи, но ме предупреди да бъдем много предпазливи и внимателни. Загубата на петте души от катера все още му тежеше. Решихме да оставим Шерман в селото, а да заминем с Толя. Пътят не ни плашеше — това, което впряговете изминаваха за пет дни, ние щяхме да изминем най-много за два. Но Токо ми се видя загрижен.
— Не знам! — каза той. — Кучетата по-вярно намират пътя, понеже усещат миризмите… А ние можем да минем край селото, без да го видим…
Все пак решихме да рискуваме. И стана точно това, което Токо очакваше — загубихме се в ледената пустиня. Два дни кръстосвахме в какви ли не посоки. И най-после случайността ни помогна — открихме следи от кучешки впряг. След два часа те ни заведоха право в селото.
Токо отиде да преговаря със стареца, ние останахме да чакаме. Беше ни заобиколила голяма тълпа, която ни гледаше почтително и мълчаливо. Но шейната ни, разбира се, предизвика всеобщо възхищение.
Токо се върна много по-скоро, отколкото очаквахме. Лицето му беше възбудено и доволно.
— Великият Сао каза веднага да ви заведа при него…
— Тогава да тръгваме! — казах аз.
— С шейната! — добави Токо. — Великият Сао иска да види шейната, която върви сама…
Тръгнахме с шейната и скоро спряхме пред една юрта. По купола й се познаваше, че е голяма и хубава юрта. Токо влезе пръв. И в движенията му, и в цялото му поведение се чувствуваше някакъв особен респект, едва ли не благоговение. Наведохме се пред ниския вход, махнахме кожената завеса и влязохме.
Каквото и да се случи с мен по-нататък, тоя спомен никога няма да се заличи от душата ми. И ще живее все така ярък, сякаш го гледам с очите си.
Още щом влязохме, направи ни впечатление, че вътре е много по-светло от обикновените юрти. И наистина веднага видяхме три светилника. Пламъкът и на трите беше много по-ярък и по-силен. Великият Сао лежеше не просто на пода, както при другите юрти, а на широк одър, застлан с мечешки кожи. Беше наистина невероятно стар. Косата му бе съвсем бяла — не бях виждал досега на тая планета човек с бяла коса. Но най-силно впечатление ми направи лицето му. То бе необикновено мършаво и костеливо, малко по-тъмно. Но затова пък толкова по-ярко светеха неговите вдъхновени, живи очи.
Ние спряхме близо до входа и дълбоко му се поклонихме. Когато вдигнах глава, той се беше вече изправил на краката си с неочаквана пъргавина. Изглеждаше много висок, макар и леко прегърбен, строен едва ли не като юноша. Великият Сао направи няколко крачки и спря пред мене. И после направи нещо съвсем неочаквано — хвана двете ми ръце в своите две сухи и студени ръце. Гледаше ме право в лицето със своя бляскав, проницателен поглед. Усещах, че ме проучваше.
Най-сетне каза:
— Вие не сте от тъжните…
— Не! — отвърнах аз. — Ние сме от далечните…
— Колко далечни сте?
— Ние не сме от вашата Земя… Ние сме от звездите…
Старецът все още не пускаше ръцете ми, сякаш се боеше, че ако ги пусне, ще загуби контакт с човешката истина.
— В песните е казано, че на звездите живеят хора — отвърна Сао. — В песните е казано, че звездите са огнени… И тоя огън е свещен и вечен…
— Вярно е, Велики Сао… Но огнени са неподвижните звезди… А тия, които се движат, са като нашата… И вие живеете на подвижна звезда, Велики Сао…
Старецът се замисли.
— Да, в една песен са казани такива думи! Но аз мислех, че тя е сбъркана…
— Не, тая песен е съвсем истинска.
Старецът бавно поклати глава:
— Сега виждам, че е истинска… Защото на нашата Земя никога не са живели хора като вас… Със светли коси и сини очи… Няма го в песните… Вие наистина сте дошли от звезда.
Той най-сетне пусна ръцете ми и се обърна към Толя.
— Това е твой брат?
— Не, това е мой приятел…
— Приличате си, както си приличат две птици!…
Имах чувството, че Толя се поизчерви. Старецът хвана и неговите ръце…
— Като птиците! — повтори той. — Искам да ми бъдете гости, звездни момчета.
Упътих се към една от кожите, които служеха за сядане. И в същия миг видях пушката. Висеше окачена на една от стените, точно така, както се окачват пушки по музеите на нашата далечна земя. Беше стара примитивна барутна пушка с две цеви и дървен приклад. Гледах я просто изтръпнал… Сега вече знаехме, че на Регина е имало далече по-напреднала цивилизация, отколкото очаквахме.
— Какво е това? — запитах аз колкото може по-спокойно.
Усещах, че и Толя я гледа едва ли не ококорено.
— Шешуа! — отвърна старецът.
— А за какво служи шешуа?
— Трябва да знаете, звездни момчета… Шешуа убива от разстояние.