— Да, знаем — кимнах аз. — Тя изхвърля парче желязо… Малко парче, което веднага убива.
— Вие имате ли шешуа?
— Ние имаме много по-силни… Те убиват без трясък… И без желязо… Те убиват само със своята огнена сила…
Старецът ни гледаше малко недоверчиво.
— Вярно е, Велики Сао! — потвърди Токо. — Те убиха с нея Великия Зу. И убиха бялата птица, която летеше във висините… И те умряха само за миг …
Аз все още разглеждах пушката.
— А това какво е? — посочих приклада.
— Куа! — отговори старецът.
Знаех тая дума от песните на Токо. Но той не можеше да ми обясни нейния смисъл.
— Но какво е куа?… И къде се намира?
— Вече няма куа! — отвърна старецът. — А е имало безброй, преди да дойде ледът… Песните казват, че огънят е произлязъл от куа…
За мен вече нямаше никакво съмнение, че куа означава дърво. И все пак упорствувах.
— А на какво прилича куа?
Старецът поклати глава. След това обърна една от кожите. Вътрешната й страна беше добре ощавена — светла и гладка. Наблюдавахме го любопитно — какво се готвеше да направи? И той направи точно това, което смътно очаквах — леко обгори края на една кожена връв. После бавничко и доста несръчно нарисува върху кожата дърво. Беше съвсем истинско дърво — могъщо и разклонено.
Аз взех чернилото от ръката му и нарисувах лист от дърво.
— Ко-куа! — кимна доволно старецът. Началото беше наистина щастливо. Разбирахме, че ще научим много повече.
Тая нощ останахме и двамата да спим при стареца. Разбира се, вечеряхме преди това — ние нашата обичайна тлъста порция Ша. Но старецът и тоя път ни изненада. Без да бърза, той извади от една кожена торба метална чаша. Беше много стара и красива чаша, никелова навярно, макар да беше потъмняла от времето. Едва когато се взряхме, видяхме на нея няколко изкусно гравирани фигури на животни. Приличаха на елени, макар рогата им да бяха къси и вити — като на млада коза. Сао веднага забеляза нашето любопитство.
— Това е животно! Наричали са го Хаар… Много такива животни е имало по земята, преди да дойде ледът… След това са измрели от глад.
Старецът пусна в чашата нещо, което ни приличаше на бучки лед. После я притопли на пламъка. Чашката се изпълни с някаква бяла течност, съвсем прилична на мляко, може би само по-жълтеникава и по-гъста. И наистина се оказа мляко — от Ша. След смъртта на животното млякото му, естествено, замръзвало при ниска-та температура. Тогава го насичали на парчета като обикновен лед и го съхранявали заедно с месото. Стана ми чудно, че не го бях виждал досега в нашето селище.
— Нашите мъже не обичат уша! — обясни той. — Дават го на децата, когато са малки … Но аз разбрах, че е добро и за старците… От него човек не става тлъст като охранено куче.
Ние се погледнахме усмихнати с Толя — дали не на това вълшебно мляко дължеше старецът своето дълголетие? Накрая, макар и с достойнство, старецът запита за нашата гореща кутия. И каза точно кутия, както бе научил думата от Токо. Бяхме я забравили в шейната, но Токо веднага я донесе. Старецът предпазливо я пипна — беше студена, разбира се.
— Ей сега! — успокоих го аз.
И включих прибора. След няколко минути старецът отново пипна и бързо дръпна ръката си. Но не изглеждаше много учуден.
— Вътре има огън? — попита той недоверчиво.
Тоя път не посмях да излъжа.
— Не е огън…
— А какво?
— Плазма! По-силна от огъня на звездите…
— Плазма! — повтори старецът. — Каква хубава дума…
Ние оставихме радиатора да работи през цялата нощ. Но на другия ден старецът доста вежливо ни се оплака.
— По-хубаво угасете вашия звезден огън… Много топло беше през нощта, не можах да заспя.
Старецът беше прав. Не биваше много да се изнежва неговият привикнал към суровите условия организъм. Закусихме порядъчно и веднага се заловихме за работа. Той започна своите песни, рецитираше бавно и изразително, след това обясняваше непознатите думи. Всичките му песни бяха много стари, имаха характер на епос. От самото им съдържание можеше да се съди, че всичко е ставало, „преди да дойде ледът“. Беше простичка, но много образна и светла поезия. Дори и старецът не знаеше значението на всички думи, за някои от тях се досещаше от контекста. Случките носеха повече героичен, отколкото драматичен характер. Освен хора имаше ледове, снежни бури, глетчери. Но имаше треви, цветя и дървета. Имаше много животни. Макар и бавно, ден след ден и час след час образът на загиналата планета се раждаше като жив пред очите ни. Там, където думите за обяснения не стигаха, старецът рисуваше със своята изсъхнала, леко трепереща ръка. Рисуваше цветя, риби, странни морски животни. Рисуваше оръжия — остри брадви и мечове. Но нямаше лъкове и стрели, нямаше брони и щитове. Нямаше и войни.