— Утре! — промълви той тихо. — Утре ще продължим…
Дълго мълчахме натъжени и развълнувани.
— Виждам, Велики Сао, че в сърцето ти има много мъка! — казах аз.
Старецът въздъхна.
— Усещам края на пътя си! Голяма мъка ми е за тая песен… Сигурно вие последни я слушате… Ще умре тя с мен завинаги.
— Не, не си прав, Велики Сао… Твоята песен никога няма да умре.
— Мислиш, че ще я запомниш? — запита с някаква потайна надежда старецът. — Нима можеш това, звездно момче?
— Наистина не мога… Но ще я запомни моята „говореща кутия“.
Старецът ме погледна недоверчиво.
— Вече видях, че кутия може да топли! — каза той. — Но да говори на тоя свят, може само човекът…
— Всъщност тя сама не говори. Но тя помни по-добре и от човека… Тя е запомнила дори твоя глас.
Старецът все тъй недоверчиво ме гледаше. Аз превъртях ролката и натиснах бутона. И в тишината на юртата, при трепкащата светлина на кандилата, все така ясно и отчетливо, но по-силно и по-внушително зазвуча гласът на стареца:
Старецът слушаше изтръпнал. Уморените му очи изведнъж се бяха съживили, в тях се появи нещо едва ли не екзалтирано. Постепенно и лицето му доби някакъв вдъхновен и тържествен израз, нещо, което няма никога да забравя. Слушахме тъй десетина минути, после аз отново натиснах бутона, магнетофонът млъкна.
Старецът помълча като замаян, после запита уплашено:
— Само това ли е запомнила?
— Не, не! — успокоих го аз. — Запомнила е всичко до последната дума.
— Нека говори! — помоли старецът. — Искам да чуя всичко.
И тъй повторихме всичко докрай. Той го слушаше с такова напрежение, сякаш го чуваше за пръв път. Когато свърши, старецът каза възбудено:
— Ами тогава да продължим… Нека кутията запомни цялата песен.
— Утре ще продължим! — уверих го. — Ти си уморен, Велики Сао. И гласът ти отслабна… Искам утре Кутията да запише гласа ти силен и ясен.
— А ако умра тая нощ? И песента ще умре с мене.
Неволно се усмихнах.
— Няма да умреш, Велики Сао… Живял си толкова уна, че даже си ги забравил. И дано живееш още толкова…
Старецът се огорчи, но вроденото му достойнство не му позволи да настоява повече. Никога няма да си простя, че тогава не го послушах. Неговият уморен, гаснещ глас беше съвсем в тон с мрачните краски на поемата в тая част.
Вечерта както винаги се свързах с „Аякс“ и подробно докладвах на Хенк какво бяхме научили. Той ме изслуша внимателно, после запита:
— Да не е художествена измислица?
За пръв път ме ядоса.
— Така се е говорело някога и за „Илиадата“…
— С известно основание! — той се усмихна. — Или вярваш, че тоя Парис наистина е раздавал ябълки на богините?…
— Според мен няма съмнение, че е съществувала и друга цивилизация! — настоях аз.
— В това не се съмнявам…
— Не е била от най-свестните! — намеси се Толя. — Тоя Истему здравата се е напатил…
Следната връзка с Хенк трябваше да бъде на другия ден около обед. Тъкмо се бяхме приготвили след закуската да продължим записа, в юртата влезе Толя.
— Вика те Хенк! — каза той.
Никога досега не ме беше викал на извънреден разговор. Това доста ме разтревожи.
— Да не е станало нещо?
— Не знам — отвърна Толя. — Видя ми се някак особен… Но във всеки случай не разтревожен или уплашен… Не вярвам да е нещастие…
Наистина изглеждаше някак особен.
— Слушайте внимателно! Рано тая сутрин получихме радиосигнали от Регина… С доста голяма мощност… Три съвсем еднакви сигнала през дванайсет и половина минути… Очевидно са призивни… Ние веднага им отговорихме по същия начин… И точно локализирахме мястото, от което са изпратени…
Слушахме поразени.
— Значи песента излезе вярна! — зарадвах се аз. — Но защо толкова късно се обаждат?… Тука има нещо много съмнително…
— Няма нищо съмнително! — възрази Хенк. — На тяхно място и аз добре бих си помислил…
И все пак имаше нещо подозрително в цялата тая история.
— А къде живеят?… В ледени пещери ли?
— Предполагам, че още днес ще узнаем… Веднага изпращам „Заря“ с Кастело и Сеймур… Но се налага да тръгнете и вие с шейната… И то веднага…