При нас местността беше съвсем равнинна и гладка, но ние не се увличахме в излишна скорост. Една внезапна пукнатина в леда и всичко щеше да свърши. Все още се чувствувах неспокоен и потиснат. И без да искам, в паметта ми се раждаха стихове на поемата: „Пиели люта вода, що изгаря езика и гърлото“… Или пък — „Лаели като кучета“… Дали отивахме при същия народ?… Или това бяха някакви съвсем други хора?…
— Не е хубаво — измърморих аз.
— Кое не е хубаво?
— Думите на песента не са хубави.
— И аз за това си мислех — призна Толя. — Но ако пък наистина са тъжни?… Тъжните никога не са зли.
След малко Кастело отново се обади.
— Ужасна пустиня! Хаос от ледове… Как могат да живеят тук хора?… Струва ми се абсурдно…
— А локаторът?
— Да, разбира се… Но не ви завиждам, момчета… Като наближите, отваряйте си добре очите… Има грамадни пропасти и пукнатини…
— А ти къде си?…
— Съвсем близко… Но не виждам никакви признаци на живот… Само…
Внезапно той млъкна. Имах чувството, че е изчезнал в някаква бездна.
— Кастело! — обадих се аз неспокойно. — Кастело…
Мълчание. След това слаб, развълнуван глас:
— Чакай!…
Чакахме изтръпнали.
— Три червени ракети! — обади се той отново.
Но сега гласът му беше оживен и радостен.
— Обикновени сигнални ракети — добави той.
Мълча няколко минути, после каза:
— Виждам три човешки фигури… Слизам…
Мина около половин час. Никога половин час не ми се е виждал толкова дълъг. И най-сетне отново прозвуча гласът на Кастело — спокоен и ясен:
— Срещнах се с хората… Както се досещаш, това съвсем не са нашите ескимоси.
— Да ти кажа ли как изглеждат? — обадих се аз.
— Интересно! — отвърна той шеговито.
— Жълти очи, дълга коса, бронзова кожа.
Той замълча за миг. Представих си го как стои, зяпнал от учудване пред предавателя.
— Точно така!… Откъде знаеш?
— И ние все знаем нещичко — похвалих се аз. — Познават ли езика на племената?
— Само един от тях…
Това не ме учуди — при тяхната изолация.
— Как ще се разберете?
— Все пак имаме един преводач… Те са цивилизован народ… Най-възрастният от тях носи дори очила… Както ми се стори — със златни рамки…
— Златни рамки в ледената пустиня — измърморих аз. — Наистина интересно…
— А вие продължете по моя радиолъч… Ще ви се обадя при първа възможност…
Ние продължихме по ледената пустиня. Сигналът методично пиукаше, но Кастело мълчеше. Свечери се. Кастело все тъй не се обаждаше. Най-сетне падна нощта, но ние продължихме на фарове. Радиосигналът ни упътваше безпогрешно. Пътувахме часове и часове, а Кастело все още не се обаждаше. Отново ме обзеха мрачни предчувствия.
— Не ставай дете! — смъмра ме най-сетне Толя. — Какво може да му се случи?… Освен да нагъва люта вода, що пари езика и гърлото…
Това можеше да се очаква от Кастело — беше достатъчно любопитен и свободомислещ. И Толя наистина беше прав. Мъчно можеше да се допусне от тяхна страна някакво коварно действие. Навярно те ясно съзнаваха, че сме много по-силни от тях. И най-малкото биха се страхували от нашето наказание.
И все пак се принудихме да спрем шейната и да починем. Спахме на смени, чакахме да се обади Кастело. Но трудно заспивах, когато идваше моят ред. Безпокояха ме всякакви мисли. Защо не живеят другите край океана?… Все пак там имаше живот, имаше храна, имаше хора… Защо не попитах Кастело, дали наистина не лаят като кучета?
— Защо не спиш? — запита ме Толя.
— Защото не мога…
— Вземи нещо успокоително… Или за сън…
— Тогава пък няма да ме събудиш…
— Не знаех, че имаш такива нерви! — каза Толя. — Хенк смяташе, че ти си с най-здрави нерви между нас.
— Това не са нерви! — отвърнах аз. — Това е само излишно въображение…
Сутринта тръгнахме доста рано, без да сме се наспали съвсем. Кафето, разбира се, доста ни ободри, но това не беше достатъчно. Щем не щем, глътнахме по едно хапче. Беше отличен стимулатор, изведнъж се почувствувахме превъзходно. Мрачното ни настроение се разсея без остатък, сега дори и пустинята ми се струваше приветлива. Най-сетне към девет часа Кастело се обади:
— Защо мълча досега, италианско чучело? — извика Толя беззлобно. — Защо не се обади?
— Просто нямах възможност!
— Какво става при вас?
— Няма да ви кажа.
— Защо?
— Защото сте две добри приятелчета! — отвърна Кастело. — И не искам да ви развалям удоволствието… Предпочитам да видите всичко с очите си…