— Да, доволни сме… Макар че не харесваме много тая дума…
— И ние — каза Куней. — А вие знаехте ли, че нашата пътуваща звезда се намира във велика беда?
— Не, разбира се… Това открихме едва тука…
— Тогава с каква цел предприехте това пътешествие?
Съзнавах, че отговорът ми е извънредно важен за тях:
— Не знам дали ще ме разберете… Но просто искахме да знаем…
— Разбирам го много добре… Но това ли е единствената причина?
— Не е единствената! — признах си аз. — Човек не може да живее сам даже на своята собствена звезда… И винаги сме мечтали да срещнем и други хора в звездното небе… Да срещнем братя…
Погледът на Куней леко заблестя.
— Вашият отговор много ми хареса!
— А вие знаехте ли, че има и други хора по пътуващите звезди?
— С тоя въпрос са се занимавали само най-просветените! — отвърна Куней. — Ние смятахме, че е безкрайно далече времето, когато хората от звездите ще могат да говорят помежду си… А че могат да пътуват до звездите — това изобщо не предполагахме…
— И все пак ние сме тук… Какво бихте желали да получите от нас?
— Знание! — отговори той простичко.
Помисли малко и добави:
— Сега целта на нашето знание е да се спасим от нещастието… Да се спасим от заледяването…
— Това никак не е лесно! — предупредих го аз.
— И това знаем… И все пак някой ден ще успеем.
Гласът му звучеше много категорично. Той ни погледна внимателно и добави:
— Вие сте уморени!… Вървете да си починете… Ще имаме възможност да разговаряме много пъти…
Заедно с Толя получихме две самостоятелни стаи в съседство със стаята на Кастело. Моята доста приличаше на кабинета на Куней, само че беше по-тясна. Дървената й облицовка ми се стори сравнително по-нова, от по-светъл дървен материал. Докато се чудех откъде могат да намерят дървен материал, другите двама влязоха в стаята ми. Поговорихме малко, Кастело ни каза какви са последните инструкции на Хенк.
— Сега трябва отново да учим език — измърмори той с досада. — И да заредим нашите компютри с достатъчно информация… Тогава ще превеждат и работят вместо нас апаратите…
— За цяла година работа! — с не по-малка досада изрече Толя. — В тая ужасна дупка…
Наистина бяхме уморени, трябваше да починем малко.
— Поспете добре! — каза Кастело. — Ще ви потърся към осем часа… Ще отидем да вечеряме заедно…
Той ми посочи една малка врата:
— А това е баня… Ще можете хубаво да се окъпете…
Това откритие ме въодушеви. Веднага влязох в банята — беше просторна, облицована с фаянсови плочи, сини на времето, но сега съвсем избелели. И ваната беше доста широчка, вдълбана в земята. Имаше два изящни позлатени крана, които на всичко отгоре пускаха, както е редно, студена и топла вода. Направих ваната по свой вкус и блажено се изтегнах. Не бях се къпал кой знае откога. Чувствувах се наистина щастлив след ужасното безкрайно скитане през ледената пустиня.
Едва не заспах в банята — така бях уморен, Поизмих се грижливо с някакъв сапун на прах, но усещането не беше никак приятно. Имаше и кърпа за бърсане, изтъкана от някаква малко грубичка материя, доста прилична на лен. Изобщо имаше всичко, което една елементарна цивилизация изискваше. В стаята ми се намираше порядъчно легло — малко тясно и късо за моите размери, но все пак легло. Имаше само два трикраки дървени стола, гардероб, закачалка. Не, не беше чак толкова лошо в тая „дупка“, както се бе изразил Толя.
Към осем часа Кастело ни повика за вечеря. Ресторантът не беше далече. Много ми приличаше на пищните ресторанти от началото на двайсетия век — мрамор, дърво, желязо, кристални полилеи, — но всичко доста износено, макар и чисто. Вътре се намираха само десетина души от местните хора — видяха ми се малко по-хилави от тия, които бях срещал досега, и все така мълчаливи. Те едва погледнаха към нас, сякаш бяхме някакви досадни и ненужни чужденци, и продължиха да се хранят мълчаливо. На една странична маса седеше сам Сеймур. Като ни видя, лицето му светна. Седнахме, разбира се, при него, сърдечно се ръкувахме. Стори ми се в добро настроение, успокоен и за мое учудване дори малко понапълнял.
— Как ги намираш? — посочих аз с глава моите съседи.
— В какъв смисъл? — попита Сеймур.
— Ами от твоя професионална гледна точка.
Сеймур се позамисли.
— Спокойни и много уравновесени! — каза той. — С необикновена вътрешна концентрация… И изключително работоспособни.
— Какво има толкова да работят?
— Повече, отколкото предполагаш! — отвърна Кастело.
— Не ми се виждат много гостоприемни…