След многогодишен труд той най-сетне открил истината. Движението на звездите и тяхното връщане в старата орбита всъщност било привидно. Той открил простата истина, че светлината има маса. И че невидимата звезда е отклонила не звездите, а тяхната светлина. Нейното гравитационно поле повлияло на планетите, като ги отместило, макар и незначително, но достатъчно, за да настане ледената ера. И той разбрал, че тая ледена ера ще остане завинаги, че Тис никога няма да се върне в своята стара орбита.
Откритието било отчайващо. След известно колебание той го споделил със своите научни сътрудници. Ударът бил страшен и най-главното — непоправим. Всички виждали вече своята гибел на опостушената земя. Само Сири успял да запази присъствие на духа. Колкото и да било страшно неговото откритие, то в същото време давало и някаква далечна надежда. Той вече прозирал огромните енергии, които материята съхранява в себе си. Какво ще стане, ако наистина успеят да отключат тия енергии? Не биха ли могли да й създадат свои изкуствени слънца?
Идеите му били толкова фантастични и смели, че всички негови колеги ги сметнали направо за налудничави. Но Сири проявил и в тоя случай изключителен дух. Ден след ден той вдъхвал вяра в своя малък народ, подготвял го за вековните изпитания. Сири разбирал, че има на какво да се опре — не само на науката, но и на същността на човешката природа. Той знаел, че човешкото съзнание никога няма да се примири с унищожението и смъртта. С личния си пример той вдъхвал упование и надежда у хората, подтиквал, ги към борба.
Годините минавали и Сири губел все повече и повече сили. Но все повече се разгарял неукротимият огън в сърцето му. Макар и твърде стар, той продължавал неуморно да работи. И тоя огън постепенно заразил всички. Ако той бил луд, както отначало го набеждавали след време и другите станали не по-малко луди от него. Когато Сири починал, всички се заклели да служат на неговото дело до последно дихание. Все едно дали ще им стигнат сили да го осъществят, или не. Важното било да тръгнат по пътя му. В това те виждали единствения смисъл на своето съществуване.
Както казах, на Тис никога не е имало религии. Едва сега се появила първата — вярата в Сири, във величието и правотата на неговото дело. Всичко друго сякаш било без значение.
Междувременно хранителните им продукти започнали застрашително да намаляват. И те решили отново да излязат на повърхността и да потърсят храна. Важното било да намерят свободен океан — това означавало за тях спасение. Имали оръжие, приготвили шейни и лодки. След толкова години отново излезли на повърхността на земята всред белотата и блясъка на живото слънце.
Намерили храна, а след много години намерили и свои събратя, намерили хора. Сляпата вяра започнала бавно да се превръща в разумна надежда…
5
На другия ден Ли дойде на работа спокойна и мълчалива както винаги. Само нейните очи ми се сториха малко по-замислени.
— Кога ще бъде готова машината? — запита тя внезапно.
— Най-рано след двайсет дни…
Ли едва забележимо въздъхна.
— Тогава ще поговориш с баща ми! Мъчно ще се разберете на езика на племената…
Искам не искам — трябваше да се съглася. Може би пък щяхме да успеем по-рано. Нашата малка колония работеше наистина самоотвержено. С нищо не ни отстъпваха и подземните хора, трудеха се наравно с нас, все така мълчаливи и сдържани, но необикновено добросъвестни. Нашата „Клара“, както бяхме нарекли първия от компютрите, се тъпчеше денонощно, на смени, с думи и знания. Не, не беше далече денят, когато щеше да проговори.
Виждахме се само на обед и вечер в ресторанта — уморени наистина, но винаги в добро настроение. В сравнение с нашите мълчаливи и сериозни домакини ние приличахме просто на банда веселяци. Понякога Кастело просто ги стряскаше със своя гласовит смях. Гледаха го учудено, смятаха го навярно за малко смахнат.
Дори Сеймур се озадачаваше от тяхното отношение към смеха и хумора. Усещах неговата симпатия към тия необикновено правилно устроени хора, към тяхната безупречна душевна машина. Като лекар той навярно приемаше всичко това като безукорно душевно здраве. Въпреки това прекалената им сериозност го смущаваше.
— Това се дължи на тяхната прекалено здрава логика! — обясняваше той. — И на липсата на артистично въображение… Всяка асиметричност, деформация, ало-гизъм или абсурдност предизвикват у тях или недоумение, или усещане за повреда…
— И все пак съм ги виждал да се усмихват! — възрази Толя.
— Това е нещо съвсем друго! — отвърна Сеймур. — Усмивката за тях е само някаква степен на приятност и задоволство… Но смешното им убягва… Аз съм им показвал карикатури… Например човек с много голям нос… Те просто мислеха, че носът му е пострадал от нещо… И бяха склонни към съжаление, но не и към смях… Да изпитваш задоволство от нещастието или глупостта на някой друг, за тях е непонятно и неетично…