Закривам заседанието.
След като прочетох протокола, аз веднага го изпратих на Хенк. Много добре разбирах, че постъпвам коректно. Навярно това е било и желанието на Куней. Навярно е смятал тая своя постъпка като последно доказателство за своята искреност и лоялност. Нещо повече — той търсеше в наше лице съюзници против предразсъдъците на своите най-близки помощници.
След два дни те ни разведоха из техния скрит свят. Наистина той бе много по-просторен и по-мащабен от всичко, което бяхме видели досега. И много по-суров, разбира се. Техните пещи и леярни, тяхната техника, изобщо цялото им производство в нашите очи беше едва ли не в допотопно състояние. Но всичко беше и трогателно в същото време. Те се бяха преборили с невероятни мъчнотии. Дори най-простите земни проблеми като водата, да речем, представляваше за тях кошмарна трудност. Те се бяха борили методично и трудолюбиво като мравки и като при мравките тяхното на пръв поглед примитивно дело се отличаваше с хармония и съвършенство. И тука най-силно впечатление ми направиха хората. Сториха ми се по-различни от тия, които познавах досега — от Фини например или дори от Куней. Преди всичко ми се сториха по-приветливи и по-общителни независимо от това, че ни виждаха за пръв път. Не бяха така съсредоточени, но затова пък много по-ведри. Тяхната физическа активност бе породила и по-голяма психическа активност. В тяхното поведение се чувствуваше и по-голяма вътрешна свобода.
И все пак в основата на своя характер и разум те си оставаха истински хуари. Бяха изключително дисциплинирани и всеотдайни в своята работа. Практическите им знания малко отстъпваха от знанията на най-добрите им учени. Те знаеха какво правят и го правеха с пълно съзнание независимо от това, че по силата на обстоятелствата бяха поставени в по-неблагоприятни битови условия.
Никога няма да забравя нашия разговор с един от техниците при атомния реактор. Наричаше се Сани. Отидохме при него, защото ни се стори по-различен — по-едър, по-мускулест, по-скулест от обикновените хуари. Разговора всъщност проведе Сеймур.
— Доколкото виждам, засега имате само един атомен реактор — започна той.
— Да, наистина само един! — отвърна с достойнство Сани. — Но ще дойде време и ще построим хиляди… И то на повърхността на Тис.
— Вярвам ви — рече сериозно Сеймур. — По силите на човека е… Но ще стане най-рано след десет хиляди години!…
— По-рано! — възрази уверено Сани.
— Да речем, малко по-рано… И все пак безкрайно далече…
— Само глупавият мери дължината на пътя… Умният просто върви по него…
— Но не е все едно какъв ще бъде пътят… Дали равен, или покрит с ями…
— Никога човешкият ум не знае кой път е по-добър и кой по-лош… Дори когато го види зад гърба си…
— Не е така! — каза Сеймур. — Не може да бъде така… Иначе за какво ще строите Тия реактори?
— За да вървим по пътя! — отвърна просто Сани.
— Но пътищата могат да бъдат най-различни… И да водят в разни посоки…
— Ние сме се съгласили да вървим по един общ път… Това ни стига…
— А ако не сте избрали най-добрата посока?
— Кой може да знае коя е най-вярната от всички посоки… Само един разум, който стои над всичко и вижда всичко… Но няма на света такъв разум… За нас най-вярна е общата посока…
— Вие разсъждавате логично! — заключи Сеймур. — Но и малко стадно в същото време.
„Клара“ не успя да преведе думата „стадно“, та стана нужда да я обясним по-подробно. Сани ни погледна замислено.
— Нима при вас не е така? — запита той.
— Не е съвсем така — отвърна Сеймур. — Посоката наистина е обща… Но не е предопределена… И не е сляпа… И при нейното определяне голяма роля играят силните творчески личности…
— Ние не можем да си позволим това! — малко рязко и недоволно възрази Сани. — Ние сме се заклели да вървим по пътя, който ни е посочил Сири…
Заедно с нас в новия подземен свят бяха нахлули нашите специалисти. Те трябваше да проучат докъде са стигнали подземните хора, с какво разполагат, какво ново можем да ги научим.
7
Сега нашата малка група нямаше пряка задача — ние просто трябваше да помагаме при нужда на другите, да им обясняваме това, което „Клара“ не можеше да им обясни. Имахме много свободно време, виждахме се по-често. Много разговаряхме и спорехме, но главното — чакахме. И все пак съзнавахме, че от чакането няма да произлезе никакво чудо.
Обикновено се събирахме в библиотеката или ресторанта. В библиотеката при нас идваше Ли. Учудвах се на нейното търпение и добросъвестност, дори на нейната неуморимост. Но трябва да си призная, че нейният глас — винаги така приятен, спокоен и равен — започна да ме дразни. Нима в това странно момиче нямаше никакви чувства, нима нищо не я вълнуваше?… Мъчно можех да го допусна… По всичко изглежда, че или по-до-бре умееше да ги управлява, или по-добре да ги крие. Все пак не беше трудно да се забележи, че в библиотеката тя се въртеше главно около мене. Може би интересите ни съвпадаха. През това време Кастело се занимаваше с дивите животни на Тис, които бяха изчезнали завинаги. Толя се занимаваше с морската флора и фауна, които за щастие все още съществуваха. Аз се занимавах с древна архитектура. Беше наистина великолепна и могъща архитектура с прости и изящни форми. Дори Ли не я познаваше добре, заедно с мен навлизаше в нейното неизмеримо богатство. Всички древни паметници на Тис са били великолепно запазени до заледяването. На планетата никога не бе имало опустошителни войни, ни нашествия на варварски племена. И дворците, и стадионите, и обществените бани са били добре поддържани, а някои дори ползувани. Но живописта въпреки нейната монументалност отстъпваше съществено на земната по сила и дълбочина на изкуството.