Ли никога не идваше с нас в ресторанта. Изглежда, че тоя ресторант бе определен само за мъже, и то от най-високите степени на йерархията. Беше винаги тих, спокоен и празен. Обичахме да се заседяваме в него и кой знае защо, когато бяхме сами — имахме чувството, че се намираме на Земята. Можехме да си бърборим колкото искаме — нямаше кой да ни слуша. Но ние никога не говорехме за Земята, ние говорехме за Тис. И за нейните подземни жители.
Веднъж Сеймур каза:
— Ли е наистина чудесно момиче… На твое място аз бих си я взел на Земята…
— И аз! — усмихнах се съвсем непринудено. — Но смяташ ли, че ще дойде?
— Не съм се съмнявал нито за миг!
— Аз не съм с такива впечатления…
— Защото не я разбираш… Нито се опитваш да я разбереш… И като излизаш от своите земни представи, само се дразниш… И тормозиш даже момичето…
— Не съм забелязал…
— Аз пък съм забелязал! — заяви троснато Сеймур.
Дали и тоя път не беше прав, впрочем както беше винаги. Започнах да се държа по-внимателно и по-деликатно. Но не забелязах тая промяна в моето държане да й прави някакво впечатление. Изглеждаше си все същата. Може би пък Сеймур за пръв път се беше излъгал.
Веднъж съвсем случайно Ли ми каза:
— Никога не съм виждала море…
— Как е възможно?
— Ами ето на, възможно е…
— Това не е никакъв проблем… Със „Заря“ ще бъдем там за половин час…
Видях как нейните очи просто светнаха. Но след това тая нежна жълта светлина бавно угасна, тя поклати глава:
— Татко няма да разреши.
— Защо?
— Изобщо ние избягваме да се показваме пред племената… И не искаме те да знаят за нас и да се интересуват от нас…
Това тяхно поведение винаги ме бе озадачавало.
— И все пак те знаят за вас…
— Но не знаят къде живеем… Те знаят, че някъде по планетата живеят „тъжните хора“, както каза веднъж на татко… И че те продават желязо… Но не знаят къде сме…
— Нима наистина се плашите от тях?
— Не, не е там въпросът… Пък и не го разбирам много добре… Но ние се плашим за нашето спокойствие… Ако племената се научат къде живеем, всички ще тръгнат към нас да търгуват… И наоколо ще стане цял пазар…
— А племето, което търгува с вас?
— То е единствено… И то пази тайната, защото е заинтересовано… Един вид то има монопола на търговията…
— Вие го развращавате! — казах аз сериозно.
— Така изглежда…
— И все пак питай баща си!
— Няма да се съгласи.
— Тогава ще го попитам аз…
Лицето й сякаш светна. Такъв глупак ли бях наистина, за да не се досетя какво е искала да ми каже.
За мое учудване Куней изобщо не помисли да възрази. Навярно беше разбрал, че неговият свят е навлязъл в нова ера, в която старите правила са вече съвсем ненужни.
— Добре! — каза той. — Но вземете и Фини… Аз съм му длъжен…
Не ми беше много приятно да взема именно Фини, но учтиво се съгласих. Решихме да отидем със „Заря“, разбира се, така нашето пътешествие нямаше да трае повече от няколко часа. Когато Ли научи новината, цялото й лице светна… Никога не бях я виждал така радостна.
Тръгнахме около обед. Времето беше съвсем ясно и почти топло — само около десетина градуса под нулата. Бяхме само тримата освен пилота Грани. Излетяхме вертикално и веднага поехме на изток — към бреговете на океана. През цялото време тайно наблюдавах Ли — тя едва ли не възкликна от възторг, когато полетяхме ниско над бялата тундра. И не откъсна повече поглед от гледката — колкото величествена, толкова и монотонна. Тъй мина около половин час, докато забелязах това, което търсехме.