Виждах как все по-високо се вдигат водите на океана, как заливат все нови и нови области. Племената като зашеметени бягат все по на север, все по-навътре към сушата. С тях бягат и гладните разярени мечки, нахвърлят се като побеснели срещу хората. Водите заливат новородената суша, с грохот се нахвърлят върху скалите. Дори огромните морски чудовища са смутени и уплашени, крият се в спокойните дълбини.
Все по-силно и по-жарко грее слънцето. Раждат се нови континенти — все още разкъсани и разединени. Няма езера и няма реки — всичко е реки и езера. Само калните грозни планини стърчат над водите. Сега вече и небето е невидимо, скрито всред огромните бушуващи маси на изпаренията. Все по-бурни и проливни се леят дъждовете. Изглежда, че всичко ще загине — тоя път под водата.
Не, няма да загине!… Виждах дългите десетилетия, през които слънцето се бори със стихията на водата. Виждах как я побеждава след всеки изминал ден. Черна, мъртва и кална, отново се ражда сушата. Мъртвите гори не са успели даже да изгният. Виждах как се оттеглят водите, как като видения се показват огромни бели дворци, древни мраморни стадиони, мъртви градове. Още няма никъде никакво петънце зеленина. Всичко е голо, кално и мъртво.
И сякаш виждах Великия Сао на върха на скалистата планина — сляп като Омир, но всевиждащ, всезнаещ, всемогъщ. Вдъхновеното му лице е отправено към побелялото небе, устните му едва забележимо мърдат. Той реди тихо думите на своята последна поема — великата поема на Сътворението. Той вече вижда новите гори и новите полета. Той вижда своето племе всред треви и жълти цветя, край огньовете или в тишината на тундри-те. Вижда ги с нови оръжия и нови сечива, събудени от многовековната дрямка, жизнени и щастливи.
В тоя момент ни настигна шейната на Фини.
— Да вървим — каза Ли.
— Да вървим — отвърнах аз.
И тръгнахме към племето, което вече ни чакаше с купища от свежо, замразено месо.